Майкъл Конъли - Мъртво вълнение

— Мисля, че намерихме оръжието на убийството — подвикна на Уолинг.

Тя не отговори. Все още приказваше по мобифона си зад пикапа и възбудено издаваше нареждания.

Бош върна револвера в жабката и я затвори. Оттук щяха да поемат криминалистите. Погледът му пак падна върху навития плакат и от чисто любопитство той реши да го погледне. Все така опрян на облегалката между седалките, той го разви върху боклуците. Оказа се схема, изобразяваща дванайсет йогистки пози.

Моментално си спомни бледото петно на стената в домашния фитнес на Кент. Не беше сигурен, но му се струваше, че размерите на плаката приблизително съответстват на петното. Бързо нави плаката и понечи да се надигне, за да отиде да покаже находката си на Рейчъл.

Ала докато се измъкваше от купето, видя, че облегалката между седалките се повдига и отдолу има друго отделение. Отвори го.

И се вцепени. В стойката за чаши вътре лъщяха стоманени капсули, приличаха на пистолетни патрони с плоски куршуми. Идеално полираната стомана блестеше като излъскано сребро.

Бош размаха гайгера над капсулите. Не прозвуча сигнал. Той вдигна устройството към очите си и го разгледа. Отстрани имаше малък превключвател. Бош го натисна нагоре с палец и изведнъж се разнесе остро пищене — тоновете се редуваха толкова бързо, че пронизителният вой напомняше сирена.

Детективът изскочи заднешком от пикапа и затръшна вратата. Плакатът падна от ръката му.

— Хари! — извика Уолинг. — Какво стана?

И се втурна към него, като в движение затвори мобифона. Бош пак натисна ключето и гайгерът млъкна.

— Какво стана? — повтори агентката.

Бош посочи вратата на пикапа.

— Оръжието е в жабката, а цезият е в отделението между седалките.

— Какво?!

— Цезият е в отделението под облегалката за ръце. Гонзалвес е извадил капсулите от прасето. Затова не бяха в джоба му.

Докосна десния си хълбок, мястото, където радиацията беше обгорила мексиканеца. Докато Гонзалвес беше карал колата, десният му хълбок почти се бе опирал в облегалката.

Рейчъл впери поглед в лицето му и потъна в дълго мълчание.

— Добре ли си? — попита накрая.

Бош едва не се изсмя.

— Не знам. Питай ме пак след десет години.

Тя се поколеба, сякаш знаеше нещо, ала не искаше да го сподели.

— Какво?

— Нищо. Обаче трябва да те прегледат.

— И какво ще направят? Виж, аз не останах много в пикапа. Гонзалвес направо е седял до цезия. Ял е точно до него.

Уолинг не отговори. Хари й подаде гайгера.

— Изобщо не е бил включен. Мислех, че е включен, когато ми го даде.

Тя го взе и го огледа.

— И аз така си мислех.

Бош се сети, че бе носил устройството в джоба си, вместо закачено на колана. Може би неволно го беше изключил, докато на два пъти го вадеше и отново го прибираше. Хвърли поглед към пикапа и се зачуди дали поради непредпазливостта си само си е нанесъл увреждания, или направо се е самоубил.

— Пие ми се вода — каза той. — Имам в багажника.

И тръгна към колата си. Когато се скри зад вдигнатия капак и Уолинг не можеше да го види, опря длани на бронята и се помъчи да дешифрира посланията, които пращаше организмът му. Усещаше, че нещо става, ала не знаеше дали е физиологично, или тръпките, които пробягваха по тялото му, са просто емоционална реакция. Спомни си обясненията на лекарката от спешното отделение за Гонзалвес — най-сериозните увреждания били вътрешни. Дали и неговата имунна система се сриваше? Дали не потъваше в небитието?

Изведнъж си помисли за дъщеря си, представи си я на летището, където я беше видял за последен път.

Изруга високо.

— Хари?

Той се изправи.

— Да?

— Нашите хора ще пристигнат след пет минути. Как си?

— Май съм добре.

— Чудесно. Разговарях с ръководителя на отряда. Според него си бил изложен на облъчване прекалено кратко, за да ти има нещо сериозно. Въпреки това трябва да идеш в спешното, за да те прегледат.

— Ще видим.

Бош бръкна в багажника и извади еднолитрова бутилка вода от чантата си. Пазеше я за извънредни случаи, например когато наблюдението на някой заподозрян се проточи по-дълго от очакваното. Развъртя капачката и отпи две големи глътки.

Запуши шишето и го прибра в чантата. После заобиколи колата и тръгна към Уолинг. Докато вървеше, погледна на юг. Уличката, на която се намираха, продължаваше няколко преки зад сградата на „Изи Принт“ и минаваше от задната страна на всички магазини и офиси по Кауенга. Чак до Баръм.

През двайсетина метра имаше зелени боклукчийски контейнери, изтикани напред. Също като в Силвър Лейк, беше ден за събиране на боклука и контейнерите очакваха минаването на камионите от „Чистота“.