Майкъл Конъли - Хорът на забравените гласове

— Всичко е убедително и документирано — приключи Бош. — Записано е на видео, че съм му прочел правата.

— Браво, Хари — похвали го Прат. — Мисля, че повече няма за какво да се безпокоим.

— Поне в тоя случай.

Което означаваше, че Стодард безпроблемно ще бъде осъден, но че Бош не е сигурен каква ще е оценката на неговата роля в следствието.

— Трудно се спори с резултатите — опита се да го успокои Прат.

— Ще видим.

Мобилният телефон на Хари започна да сигнализира за ново обаждане. Той каза на Прат, че трябва да затваря, и превключи на другото повикване. Търсеше го Маккензи Уърд от „Дейли Нюз“.

— Сестра ми слушала полицейската честота — настойчиво каза тя. — В дома на Верлорън били пратени патрул и линейка. Еми познала адреса.

— Така е.

— Какво става, детектив? Забравихте ли, че имаме сделка?

— Не съм. И тъкмо се канех да ви се обадя.

В кухнята в приюта на „Метро“ цареше мрак. Бош влезе в малкото фоайе на съседния хотел и поговори с мъжа зад прозорчето. Попита за номера на стаята на Робърт Верлорън.

— Няма го.

Нещо в окончателността на гласа му накара гърдите на Хари да се свият. Явно нямаше предвид, че Верлорън просто е излязъл.

— Какво искаш да кажеш?

— Че вече го няма. Направи го и си отиде. Това е.

Бош се приближи към стъклото. Мъжът четеше евтин роман и не бе вдигнал поглед от пожълтелите страници.

— Ей, погледни ме.

Онзи хвана книгата по средата, за да не си изгуби страницата, и вдигна глава. Бош му показа значката си.

— Да?

Хари се втренчи в уморените му очи.

— Какво означава това? Какво е направил?

Мъжът сви рамене.

— Дойде пиян на работа, а това е единственото правило, на което държим тук. Никакво пиене. Никакви пияници.

— Уволниха ли го?

Мъжът кимна.

— Ами стаята му?

— Стаята върви с работата. Както ти казах, вече го няма. Отиде си.

— Къде?

Мъжът за пореден път сви рамене и посочи вратата, която водеше към тротоара на Пета улица. Искаше да каже, че Верлорън е някъде там.

— Кога стана това? — попита Хари.

— Вчера. Вие ченгетата сте виновни, нали знаеш.

— Какво искаш да кажеш?

— Чух, че някакво ченге дошло тук, разправяло му някакви глупости. Не знам за какво е ставало въпрос, обаче се случи точно преди… нали разбираш какво искам да кажа? Пак започна да пие. И толкова. Знам само, че имаме нужда от нов главен готвач, щото човекът, дето ни го пратиха, не може даже да пържи яйца.

Бош не каза нищо повече. Излезе. Улицата навън гъмжеше от хора. Нощните хора. Ощетените и прокудените. Хора, които се криеха от другите и от себе си. Хора, бягащи от миналото, от нещата, които бяха и не бяха извършили.

Хари знаеше, че на другата сутрин вестниците ще публикуват историята. Но искаше да я разкаже на Робърт Верлорън лично.

Реши да го потърси. Не знаеше как ще му подейства новината. Не знаеше дали ще изтегли Верлорън от дупката, или ще го натика още по-дълбоко в нея. Навярно вече нищо не можеше да му помогне. Ала въпреки това трябваше да му го каже. Светът беше пълен с хора, които не можеха да преживеят нещата, които им се случваха. Нямаше покой. Истината не правеше човек свободен. Ала човек трябва да преживява нещата. Това щеше да му каже. Човек можеше да се насочи към светлината, да се катери, да се бори, за да се измъкне от дупката.

Плацът на полицейската академия бе опънат като зелено одеяло в подножието на един от гористите хълмове в Елизиън Парк, красиво сенчесто място, говорещо добре за традицията, която началникът на полицията искаше да припомни на Бош.

В осем сутринта след безплодното си нощно издирване на Робърт Верлорън Хари се представи на регистрацията и го придружиха до място на подиума под ВИП тентата. Зад катедрата, от която щяха да се произнасят речите, имаше четири реда столове. Мястото на Бош гледаше към плаца, където щяха да маршируват новите кадети и където после щяха да се строят за проверка. Като поканен гост на началника, той щеше да е един от проверяващите.

Бош носеше пълна униформа. Традицията изискваше да си униформен на производството на нови офицери — за да ги приветстваш в света на униформените. И беше подранил. Седна сам и послуша полицейския оркестър, който свиреше стари маршове. Докато развеждаха другите ВИП гости по местата им, никой не го обезпокои. Повечето бяха политици и неколцина орденоносци от Ирак — те бяха с униформата на морската пехота.

Чувстваше кожата на шията си под колосаната яка и стегнатата вратовръзка като одрана. Почти час беше търкал под душа мастилото с надеждата, че то ще отнесе цялата грозота на случая в канала заедно със себе си.