Майкъл Конъли - Хорът на забравените гласове

— Ранена ли си, Киз?

Не получи отговор. Опита се да погледне към нея, като продължаваше да притиска директора под себе си. Райдър притискаше длан към лявата страна на главата си.

— Киз?

— Не съм ранена! — извика тя. — Обаче май оглушах с едното ухо.

Стодард се опита да се надигне и изпъшка:

— Моля ви!

Бош долепи гърдите му до пода, бързо изви ръката му назад и я закопча с белезниците. След кратка борба изви и другата и също я закопча. После се наведе и го попита:

— За какво ме молите?

— Да ме оставите да умра.

Хари се изправи и го дръпна да стане.

— Това ще е прекалено лесно, Стодард. Все едно пак да ви оставя да се измъкнете.

Хвърли поглед към Райдър, която също беше станала. Няколко кичура от косата й бяха опърлени от изстрела — толкова близо бе гръмнал револверът.

— Ще се оправиш ли?

— Стига да престане нищенето.

Бош вдигна очи и видя дупката от куршум на тавана. В далечината се чу вой на сирени. Той стисна Стодард за лакътя и го побутна към вратата.

— Отивам да го заведа в някоя кола. Ще го закараме в Девъншир и ще го държим там до предявяване на обвинението.

Райдър само кимна. Още не бе дошла на себе си.

Хари поведе Стодард към стълбището. Когато стигнаха в дневната, директорът отчаяно заговори:

— Можете да го направите сега.

— Какво да направя?

— Да ме застреляте. Кажете, че съм побягнал. Откопчайте едната гривна на белезниците и кажете, че съм се освободил. Искате да ме убиете, нали?

Бош спря и се втренчи в него.

— Да, бих искал да ви убия. Но това ще е прекалено милосърдно към вас. Ще трябва да си платите за онова, което сте направили на момичето и на неговото семейство. А ако ви очистя още сега, няма да покрия дори само лихвите за тия седемнайсет години.

И грубо го забута към вратата. Излязоха на предната морава в момента, в който отпред спря патрулка и изключи сирената. Бош видя аеродинамичната лампа на покрива — беше чувал за тия нови коли със супермодерна техника. Управлението можеше да си позволи само по няколко за всяка бюджетна година.

Колата му даде една идея. Той вдигна ръка и описа кръг във въздуха — знак, че положението е овладяно.

Докато водеше Стодард към патрулката, видя Мюриъл Верлорън: вървеше по средата на улицата към дома си. Взираше се в директора. Устата й беше отворена, сякаш в безмълвен вик на ужас.

По пътя до Девънширския участък Бош седеше на задната седалка при Стодард. Райдър беше останала да успокои Мюриъл и да я прегледат медиците. После щеше да дойде в участъка с колата на Хари.

До Девъншир бе само десетина минути. Бош знаеше, че трябва бързо да се опита да измъкне признание от директора. Първо му прочете правата. В стаята на Ребека Верлорън той бе направил някои признания, ала едва ли можеха да ги използват в съда, защото не бяха записани и не го бяха предупредили за правата му, сред които беше правото да мълчи.

— Искаш ли да разговаряш с мен? — попита Бош, след като свърши с формалностите.

Директорът се бе навел напред, защото ръцете му още бяха закопчани на гърба. Брадичката му почти опираше в гърдите.

— Какво има да си говорим?

— Не знам. Искам да кажа, аз нямам нужда от твоите приказки. Заловихме те. Поведение и улики — имаме всичко необходимо. Просто си помислих, че може да пожелаеш да изясниш някои неща, нищо повече. В такъв момент много хора просто искат да обяснят постъпките си.

Отначало Стодард не отговори. Колата се движеше на изток по Девъншир Булевард. До участъка оставаха по-малко от четири километра. Бош беше предупредил шофьора да кара бавно.

— Странно нещо — накрая рече директорът.

— Кое?

— Аз съм учител по естествознание, нали знаете? Искам да кажа, преди да стана директор, преподавах естествознание. Бях заместник-директор по учебната част.

— Аха.

— И преподавах на учениците си за ДНК. Винаги съм им казвал, че това е тайната на живота. Разшифровайте ДНК и ще разшифровате самия живот.

— Аха.

— А сега… сега, е, вие я използвахте, за да дешифрирате смъртта. Това е тайната на живота. И тайната на смъртта. Не знам. Всъщност не е странно. В моя случай по-скоро е иронично.

— Щом казваш.

— Човек, преподавал за ДНК, е заловен от ДНК. — Стодард се засмя. — Ей, от това става страхотно заглавие. Гледайте да им го кажете.

Бош се пресегна и отключи белезниците му. После ги заключи отпред, за да може Стодард да се облегне.

— В къщата каза, че си я обичал.

— Да. Обичах я. И още я обичам.