Майкъл Конъли - Ченгета

— Не зная… Изглежда ми прекалено лесно.

— Никой не твърди, че престъпниците трябва да са умни. Гоушън не е умен. Просто е имал късмет. Но това е краят му.

Бош кимна, но положението продължаваше да не му харесва. Всъщност не ставаше дума дали Гоушън е умен, или не. Престъпниците имаха опит, инстинкт. А това тук не изглеждаше логично.

— Зърнах нещо в очите му, когато видя пистолета. Като че ли само се изненада, че е там.

— Може би. А може би просто е добър актьор. Възможно е също убийството да не е извършено с този пистолет. Ще трябва да го вземеш със себе си, за да го тестувате. Първо да видим дали е той, после ще му мислим дали сме го открили прекалено лесно.

Бош кимна. Извади цигара и я запали.

— Не зная. Имам чувството, че пропускам нещо.

— Виж, Хари, искаш ли да разрешиш този случай, или не?

— Искам.

— Тогава давай да го караме в управлението и да видим какво ще ни каже.

Двамата стояха пред къщата. Бош се сети, че е забравил снимката на Лейла в спалнята. Влезе вътре да я вземе и когато се върна, забеляза, че от ъгълчето на устата на Гоушън се стича струйка кръв. Айвърсън се усмихваше.

— Не зная, трябва да си е блъснал лицето, когато е влизал ъ колата. Или пък го е направил нарочно, за да изглежда, че аз съм го ударил.

Гоушън не каза нищо и Бош просто седна от другата страна. Айвърсън изкара колата на пътя и поеха обратно към града. Температурата бързо се покачваше и Хари вече усещаше, че ризата залепва за гърба му от пот. Климатикът се опитваше да се справи със задухата, натрупала се в купето, докато бяха в къщата. Въздухът беше сух като стари кости. Бош най-после извади близалката и я прокара по напуканите си устни. Не го бе грижа какво ще си помислят Айвърсън и Гоушън.

Отведоха арестанта в детективското бюро, като използваха сервизен асансьор, в който Гоушън шумно се изпърдя. После Бош и Айвърсън го отведоха по коридора в стая за разпит, съвсем малко по-голяма от сепаре в ресторант. Закопчаха белезниците му за стоманена халка, завинтена по средата на масата и го оставиха сам. Когато Айвърсън затвори вратата, Гоушън извика след него, че иска да разговаря по телефона.

Когато се насочиха към кабинета на Фелтън, Бош забеляза, че детективският офис, през който минаха, е съвсем пуст.

— Да не е умрял някой? — попита той. — Къде са всички?

— Отидоха да докарат другите.

— Кои други?

— Капитанът искаше да арестува твоето приятелче, Гъси, да го уплаши. Ще докарат и момичето.

— Лейла ли? Открили ли са я?

— Не, не нея. Онази, която снощи ни накара да проверим. Която е играла с жертвата в „Мираж“. Оказа се, че има досие.

Бош се пресегна и рязко дръпна Айвърсън за ръката, за да го спре.

— Елиънър Уиш ли? Ще арестувате Елиънър Уиш?

Той не изчака отговора. Пусна ръката на Айвърсън и се втурна към кабинета на Фелтън. Капитанът разговаряше по телефона и Бош нервно закрачи пред бюрото, докато го чакаше да свърши. Фелтън посочи към вратата, но Хари поклати глава и забеляза, че в очите му проблесва пламъче, когато каза на събеседника си, че трябва да върви.

— В момента не мога да разговарям — рече той. — Излишно е да се тревожиш, положението е под контрол. Ще ти се обадя.

Капитанът затвори и погледна към Бош.

— Какво има сега?

— Свържете се с хората си. Кажете им да оставят Елиънър Уиш на мира.

— За какво говориш?

— Тя няма нищо общо с това. Снощи проверих.

Фелтън се наведе напред и замислено стисна ръце една в друга.

— Какво искаш да кажеш с това, че си я проверил?

— Разпитах я. Бегло се е познавала с жертвата, това е всичко. Чиста е.

— Знаеш ли коя е тя, Бош? Искам да кажа, знаеш ли историята й?

— Беше агент във ФБР и работеше в лосанджелиското отделение за банкови обири. Преди пет години влезе в затвора по обвинение в организиране на поредица от грабежи, включително на банкови сейфове. Това няма значение, капитане, тя е чиста.

— Струва ми се, че не е зле малко да я поизпотим. Просто за да сме сигурни.

— Аз вече съм сигурен. Вижте…

Бош погледна към вратата на кабинета и видя, че Айвърсън се мотае навън, опитвайки се да подслуша разговора. Хари се приближи и затвори вратата, после придърпа един от столовете до стената, седна точно пред бюрото на Фелтън и се наведе към него.

— Вижте, капитане, познавам Елиънър Уиш от Лос Анджелис. Аз ръководих разследването на обира на банковите сейфове. Аз… Двамата бяхме нещо повече от партньори. После всичко отиде по дяволите и тя влезе в затвора. Не бях я виждал от пет години, докато не я забелязах на записа от „Мираж“. Затова ви телефонирах снощи. Исках да разговарям с нея, но не във връзка със случая. Тя е чиста. Излежала си е присъдата и е чиста. А сега се обадете на хората си.