Майкъл Конъли - Ченгета

Бош протегна ръка към касетофона и натисна бутона. В малката стая се разнесе гласът на Вероника Алайзо.

— Той беше. Той е луд. Не успях да го спра, докато не стана прекалено късно. После не можех да кажа на никого, защото щеше… щеше да изглежда така, сякаш аз…

Бош го изключи.

— Това е достатъчно — каза той. — Дори не бях длъжен да ти го пускам. Но си помислих, нали разбираш, като ченге на ченге, че би трябвало да знаеш положението си.

Детективът мълчаливо наблюдаваше Пауърс, който бавно почервеняваше. Виждаше как гневът кипи зад очите му. Като че ли нито един мускул на лицето му не трепваше, но въпреки това внезапно се беше вцепенил. Накрая обаче успя да се вземе в ръце и да възстанови самообладанието си.

— Това са само нейните твърдения — тихо каза той. — Не може да докаже нищо. Това са измислици, Бош. Нейната дума срещу моята.

— Възможно е. Само че имаме и това.

Бош отвори папката и остави купчината снимки пред Пауърс. После протегна ръце и внимателно ги разтвори като ветрило, така че ченгето да може да ги види и познае.

— Това доказва голяма част от нейната версия, не мислиш ли?

Докато Пауърс разглеждаше снимките, той внимателно го наблюдаваше. Ченгето за втори път изглеждаше на ръба да изпусне гнева си, но отново се овладя.

— Не доказва нищо — каза Пауърс. — Би могла да ги направи и сама. Всеки би могъл. Само защото ви е дала тази купчина… Тя ви е омотала, нали? Повярвали сте на всяка нейна дума.

— Може би щеше да е така, само че не сме ги взели от нея.

Бош отново отвори папката и извади копие от заповедта за обиск. Той се пресегна и го остави върху снимките.

— Преди пет часа пратихме това по факса на съдия Уорън Ламбърт в дома му в Палъсейдс. Той ни го върна обратно подписано. Едгар и Райдър прекараха по-голямата част от нощта в малкото ти холивудско бунгало. Сред вещите, които донесоха, имаше малък никон с телеобектив. И тези снимки. Били са под дюшека ти, Пауърс.

Той замълча и остави намръщения Пауърс да смели информацията.

— А, намерихме и още нещо. — Бош се наведе и вдигна кашона. — Това е било на тавана при коледните играчки.

Той изсипа съдържанието на кашона върху масата и пачките се разпиляха по целия плот, някои дори паднаха на пода. Бош разтърси кашона, за да се увери, че го е изпразнил и го остави долу. После погледна към Пауърс. Дивият му поглед скачаше от пачка на пачка. Детективът знаеше, че го е победил. Инстинктът също му подсказваше, че за това трябва да благодари на Вероника Алайзо.

— Виж сега, аз лично не смятам, че си чак толкова тъп-тихо рече Бош. — Нали разбираш, да държиш снимките и всички тези пари вкъщи. Разбира се, в кариерата си съм виждал и по-невероятни неща. Но ако трябваше да се обзалагам, щях да заложа, че не си знаел за присъствието на всичко това у вас, защото не си го оставял там. Е, и двете възможности ме устройват. Доказахме вината ти и изяснихме случая, друго не ме интересува. Щеше да е хубаво да спипа-ме и нея, но и това стига. Тя ще ни трябва, за да те изправим пред съда. Със снимките, с нейните показания и всичко останало, за което си приказвахме с теб, мисля, че лесно ще те довършим. Престъплението ти е особено тежко, Пауърс. Очакват те две възможности. Отровната инжекция или доживотен затвор без право на помилване. Във всеки случай, предполагам, че наистина е време да ти донеса телефона, за да можеш да се свържеш с адвоката си. И си избери някой добър. Не от онези пуяци от случая О. Дж. Симпсън. Трябва да си намериш адвокат, който да върши работа и извън съдебната зала. Да може да води преговори.

Той се изправи и тръгна към вратата. С ръка на бравата, детективът се обърна и го погледна.

— Знаеш ли, всичко това ми е неприятно, Пауърс. Ти си ченге и може би съм се надявал, че няма да опереш пешкира вместо нея. Имам чувството, че не сме ударили когото трябва. Но предполагам, че животът в големия град е такъв. Все някой трябва да опере пешкира.

Той се обърна към вратата и я отвори.

— Кучка! — с тиха ярост каза Пауърс.

После измърмори нещо, което Бош не успя да чуе. Той погледна назад към него и зачака.

— Идеята беше нейна — продължи Пауърс. — Изцяло. Тя ме омота и сега омотава вас.

Бош изчака още малко, но ченгето мълчеше.

— Това означава ли, че ще разговаряш с мен?

— Да, Бош, седни. Може би ще успеем да измислим нещо.

В девет Бош седеше в кабинета на лейтенанта и й докладваше за случилото се през нощта. В ръката си държеше празна пластмасова чашка, но не я хвърляше в кошчето за боклук, защото искаше нещо да му напомня, че има нужда от още кафе. Беше уморен до смърт и торбичките под очите му бяха толкова подути, че почти го боляха. В устата си усещаше кисел вкус от кафето и цигарите. През последните двайсет часа бе изял само няколко блокчета шоколад и стомахът му вече протестираше. Но беше щастлив. Бе спечелил последния рунд с Пауърс, а в битката, която водеше, нищо друго нямаше значение.