Майкъл Конъли - Блудна луна

И изведнъж отново я спря глас. Ала не гласът на Карч.

— Само да си й направил нещо!

Каси се обърна. Карч инстинктивно бе насочил пистолета към отвора на вентилационната шахта. Там се виждаше личицето на Джоди.

Каси инстинктивно пристъпи към Карч, замахна с чантата и в същото време извика:

— Бягай, Джоди!

Сакът със стоманените инструменти тежко се стовари върху тила му. Той стреля — въпреки заглушителя гърмежът прозвуча силно, — но не улучи и куршумът се заби в огледалото в нишата.

Тя се хвърли върху него, докато все бе приведен, и преметна сакото над главата му. После рязко повдигна коляно и го заби в лицето му.

Карч отчаяно се въртеше и размахваше ръце. Тя отскочи. Той вдигна пистолета и започна да стреля слепешката. Каси успя да скочи върху леглото, претърколи се през него и приклекна зад Карч.

Джак продължаваше да стреля. Куршумите попадаха в стените и на два пъти улучиха прозореца — по стъклото плъзнаха пукнатини. Накрая се изправи и свали сакото от главата си. За да го направи, трябваше да пусне сака с парите.

Карч бе объркан. Гледаше нощния Лас Вегас през стена от напукано стъкло. Нямаше и следа от Касиди Блак. Той осъзна, че е уязвим, и понечи да се завърти. В този момент нещо тежко и твърдо го блъсна отзад и Карч полетя към стъклото.

Докато излиташе навън, той пусна пистолета, отчаяно размаха ръце, за да се залови за нещо, и успя да се хване за завесата.

Джак увисна над бездната като катерач по отвесна скала. Тежестта на тялото му леко го залюля наляво и завесата започна да се затваря. Той вдигна очи и видя, че Касиди Блак го гледа, опряла длани върху количката за румсървиз, с която го беше блъснала. Сакът с парите и пистолетът лежаха на пода. Карч премести едната си ръка нагоре по завесата и започна да се катери.

Движението му бе последвано от глух звук и завесата поддаде няколко сантиметра. Той се вцепени и зачака. Не се случи нищо. Очите им пак се срещнаха, Джак се усмихна и премести другата си ръка.

Този път се разнесе шум от раздиране на плат и кукичките една по една започнаха да се късат. Карч пропадаше. Но продължи да се усмихва и да гледа Касиди Блак, докато завесата не се откъсна изцяло и тялото му не полетя надолу в нощта.

Джак не извика. Не затвори очи. За него този полет минаваше като в забавен кадър. Над себе си виждаше златистата завеса, която се развяваше като знаме. Покрай него прелитаха прозорци, някои осветени, други — не. В синьо-черното небе над сградата сияеше луната.

Блудната луна.

Последната му мисъл беше за фокуса. За пощенския чувал и за сандъка. За тайния цип и фалшивото дъно. Трябваше да протегне ръка и да постави картата — валето пика — на мястото й. Спомняше си колко гордо го гледаше баща му. И аплодисментите на публиката.

Когато се удари в тавана на атриума, в ушите му кънтяха ръкопляскания. Тялото му разби стъклото и падна на празния балкон. Очите му бяха отворени, на лицето му бе изписана усмивка.

В казиното се посипа дъжд от стъкло, чуха се панически писъци. Но когато погледнаха нагоре, играчите видяха зейналата дупка и нищо повече. Трупът на Карч не се забелязваше отдолу. После през дупката като парашут се спусна златистата завеса, като че ли се разтвори в последния момент, плъзна се над балкона и покри тялото като саван.

В казиното се възцари тишина. Всички погледи бяха приковани в необяснимата дупка над тях. А после от черното нощно небе се посипаха пари. Хиляди стодоларови банкноти. Отново се разнесоха викове и хората се втурнаха към парите, като протягаха ръце, скачаха и ги ловяха във въздуха. Някой прекатури маса за двайсет и едно. В суматохата се появиха мъже в сини блейзъри, но бяха прегазени от тълпата. Някои от тях се включиха в борбата за парите.

Каси разкъса нова пачка и я хвърли в нощта. Отдолу се носеха крясъци. Тя се наведе и видя, че някои от банкнотите летят над фонтаните и дори над улицата. Спираха автомобили, пищяха клаксони. Хора се втурваха по платната и газеха в басейните. Биеха се за парите. Каси вече можеше да избяга.

Тя отново избута количката под отвора на вентилационната шахта, покатери се отгоре й и надзърна в мрака.

— Джоди? Всичко е наред. Аз съм, Каси. Вече можем да си вървим.

Момиченцето изпълзя от скривалището си. Каси протегна ръце, подхвана я под мишниците и я изтегли на количката. После скочи на пода и грабна детето в прегръдките си.

— Трябва да тръгваме, Джоди.

— Къде е онзи човек?

— Няма го. Повече няма да го видим.