Майкъл Конъли - Блудна луна

Зачака отговор, но Грималди мълчеше.

— Не знаеш, нали?

— Какво да знам, Джак?

— Ще ти разкажа една кратка история. Преди десетина години старецът се разболя. Рак. Имаше разсейки навсякъде и единственият начин да го излекуват беше да му трансплантират костен мозък. Аз се съгласих и ми направиха изследвания на кръвта.

Карч поклати глава.

— Не отговаряше, Винсънт. Казах им да направят още няколко теста. Оказа се, че той не ми е баща.

Джак се взря в очите на Грималди.

— Благодаря ти, Винсънт. Преди малко ми даде отговор на последния неясен въпрос.

— Искаш да кажеш…

Карч два пъти натисна спусъка и Грималди се свлече върху трупа на Ромеро. Джак погледна към пистолета и видя, че пръстите му са целите в кръв. Изпълни го невероятна възбуда. Трима срещу един — и той бе победил. Огледа се, сякаш се надяваше, че някой е видял фокуса му и ще го аплодира.

И още по-вълнуваща от прилива на адреналин беше мисълта, че напуска една от стаите на живота и влиза през вратата на следващата.

Наведе се и избърса окървавената си ръка и „Беретата“ в бялата риза на Грималди. После прибра пистолета в копринения джоб на панталона си и взе черния сак от дясната ръка на директора.

Отстъпи назад, хвана Ромеро за единия крак и го изтегли до прага на асансьора така, че да не позволи на вратата да се затвори. Премери пулса на жертвите си и след като се увери, че наистина са мъртви, извади „Зиг Зауъра“ от пояса на Мартин. Погледна дали по оръжието няма кръв и го прибра в кобура си. Претърси телохранителя, откри заглушителя в джоба на панталона му и го взе.

Накрая се огледа и видя оградено с мрежа пространство, в което имаше голяма количка за бельо. Вратата бе заключена. Джак се отдръпна назад и изрита ключалката с тока на обувката си. Вратичката хлътна навътре. Той прекатури количката и няколкото купчини чисти хавлиени кърпи се изсипаха на пода.

Трябваше да напрегне всички сили, за да натовари трите трупа. После попи кръвта с хавлиите. Когато свърши, взе от една от лавиците одеяло, покри количката, избута я в решетката и затвори вратата.

Тя чу изстрелите и я полазиха тръпки.

— Каси?

Каси погледна към светлината на фенерчето в шахтата. Джоди беше уплашена. Не можеше да определи откъде са се разнесли гърмежите. Тя запълзя към детето.

Джоди седеше сгушена до решетката. Когато Каси се приближи, момиченцето насочи лъча към нея.

— Чух някакви звуци, Каси.

— Всичко е наред, Джоди. Всичко е наред. Вече мога да заобиколя и да дойда за теб. Ти ме чакай тук. Чакай ме.

— Не! Недей…

Каси запуши устата й.

— Шепни, Джоди. Трябва да ме почакаш тук. Няма друг начин. След пет минути ще съм при теб. Обещавам. Става ли?

— Става — тихо отвърна детето. — Ще те чакам.

Каси я погали по бузата. После запълзя заднишком към стая 2001.

Когато стигна до отвора, изрита капака и той се залюля надолу на единствения си винт. Каси се промуши през дупката и стъпи върху количката за рум-сървиз. Слезе, отиде при телевизора и понечи да го изключи, за да чува по-добре — и изведнъж някакъв глас зад нея я накара да замръзне.

— Пак се справи чудесно.

Тя се обърна. Карч стоеше в нишата пред банята. В едната си ръка държеше черния сак, в другата — насочен към нея пистолет. На дулото му бе монтиран заглуши-тел. Той избута с крак количката и влезе в спалнята. Каси отстъпи до телевизора.

Джак мрачно се усмихна.

— Троянският кон — каза той. — Един от най-добрите фокуси в историята.

Каси мълчеше. Стоеше абсолютно неподвижно и се надяваше, че звукът на телевизора няма да позволи на Джоди да ги чуе.

— Знаеш ли какви са онези решетки, на които си се натъкнала в шахтата? — попита Карч. — Поставиха ги след ударите ви с Макс. Във всички хотели. Може да се каже, че имате известна заслуга за превръщането на Лас Вегас в безопасно място за комарджиите и техните семейства.

Той отново се усмихна.

— Къде е момичето?

Каси посочи сака в ръката му.

— Имаш парите, Карч. Имаш и мен. Остави я.

Джак се намръщи, сякаш действително обмисляше тази идея. После поклати глава.

— Не мога. Не понасям свидетелите.

— Тя още няма шест годинки. Каква опасност може да представлява за теб?

Той не обърна внимание на въпроса й и махна с пистолета.

— Да идем в другата стая. Онзи прозорец ми харесва повече. Симетричен е. Прозорецът на Макс.

Каси бавно закрачи към вратата. Мислено прехвърляше възможностите. Реши, че единственият й шанс е на прага. Трябваше да го направи, въпреки че той щеше да го очаква. Тя здраво стисна ремъка на чантата с инструментите…