Майкъл Конъли - Блудна луна

Когато чу, че вратата се затваря, Каси прибра швейцарското си ножче и слезе от тоалетната чиния. Беше се приготвила да скочи върху Карч, ако реши да претърси банята. Върна се в спалнята и прошепна в ухото на Джоди, че се е справила чудесно.

— Сега трябва да вляза в банята и да позвъня по телефона. Този път искам да дойдеш с мен. Така, ако той се върне, можеш да му кажеш, че пишкаш.

— Не ми се пишка.

— Зная, миличка, но можеш да му го кажеш.

— Става.

— Добро момиче.

Каси я целуна по главичката и си помисли, че за последен път го е правила в болницата в „Хай Дезърт“. Тогава до леглото й стоеше сестра и нетърпеливо протягаше ръце за бебето.

Косата на Джоди миришеше на детски шампоан и това напомни на Каси за всичко, което е пропуснала. За миг трябваше да спре и да се облегне на леглото.

— Добре ли си? — прошепна момиченцето.

Каси се усмихна и кимна. После отведе дъщеря си в банята и заключи. Взе една от хавлиените кърпи, пусна я на пода и я притисна към пролуката под вратата.

— Татко прави така, когато пуши в банята — каза детето. — На мама не й харесва, защото мирише.

Каси се изправи, повдигна Джоди и я настани върху затворената тоалетна дъска. Черният сак лежеше върху казанчето зад нея.

— Ако той се опита да отвори или почука, кажи му, че не може да влезе, защото пишкаш. После пусни водата и излез. Но запомни — преди това вдигни хавлията и я хвърли във ваната, за да не я види, разбираш ли?

— Разбирам.

— Браво. Сега стой тук. Аз ще се обадя по телефона от кабината за душа.

— На татко ли ще звъниш?

Каси тъжно се усмихна.

— Не, малката ми, не още.

— Не съм малка.

— Зная. Извинявай.

— И той ми казва така.

— Кой?

— Фокусникът. Вика ми „малката“.

— Сгрешил е. Ти си голямо момиче.

Тя взе сака и още една хавлия и влезе в кабината за душа. Внимателно и тихо я затвори и извади от джоба си клетъчния телефон. Беше откъснала лист хартия от рекламния бележник в спалнята. Най-отдолу бе отпечатан номерът на „Клеопатра“. Каси преметна хавлията върху главата си, за да заглуши шума, и го набра. После тихо поиска да я свържат с Винсънт Грималди. Отговори й някой, който й каза, че в момента господин Грималди бил зает и че с удоволствие щял да му предаде съобщението й.

— Той би желал да разговаря с мен.

— Защо, госпожо?

— Просто му кажете, че има два и половина милиона причини да разговаря с мен.

— Един момент, моля.

Каси нервно зачака. Чудеше се след колко време Карч отново ще провери Джоди. След цяла минута в слушалката се разнесе спокоен мъжки глас.

— Кой е?

— Господин Грималди? Винсънт Грималди?

— Да, кой се обажда?

— Просто исках да ви благодаря.

— За какво? Два и половина милиона причини… Какви два и половина милиона причини?

— Предполагам, че Джак още не ви е съобщил.

Последва продължително мълчание. Каси вдигна кърпата и погледна през стъклената врата на кабинката. Джоди седеше, където я бе оставила, и си играеше с рулото тоалетна хартия.

— Искате да кажете, че Джак Карч е взел парите?

Тя отново пусна хавлията върху главата си. Грималди за пръв път използваше думата „пари“. Беше се хванал на въдицата.

— Да, дадох му ги, както се бяхме договорили. Просто исках да ви благодаря. Той ми каза, че вие сте одобрили размяната.

Гласът на Грималди стана настойчив. Каси реши, че планът й е успял, и това я изпълни с възбуда.

— Не ми е ясно какво… можете ли да говорите по-високо? Почти не ви чувам.

— Съжалявам. Обаждам ви се от колата по клетъчния си телефон и дъщеря ми спи. Не искам да я будя. А и тук в пустинята връзката е ужасна.

— Какво точно ви каза Карч, че съм одобрил? Каква размяна?

— Нали разбирате, размяната. Дъщеря ми и аз за парите. Казах му, че не сме знаели за подкупа, хората от Маями и така нататък. Веднага щом отворих куфарчето и видях всички онези пари, осъзнах, че сме допуснали грешка. Искахме да върнем парите. Радвам се, че успяхме да…

— Казвате, че в момента парите са у Карч, така ли?

Каси затвори очи. Беше захапал въдицата.

— Ами, той ще ви съобщи. Но спомена, че първо трябвало да уреди нещо. Когато тръгвахме, разговаряше по телефона. Беше…

Връзката прекъсна. Грималди бе затворил.

Каси прибра телефона в джоба си, свали хавлията и излезе от кабинката. Коленичи пред Джоди и започна да й развързва гуменките.

— Трябва да вървим, Джоди. И да се събуем, за да не издаваме никакъв шум.

— Защо?

— Защото ще се качим на тавана и ще пропълзим по един тунел, който ще ни отведе при асансьора.