Майкъл Конъли - Блудна луна

По фасадата на комплекса бяха представени древноегипетски фигури, които играеха на карти и хвърляха зарове. Тя се зачуди дали изображенията се основават на действителни исторически паметници, но в същото време осъзна, че не е необходимо, защото нищо в Лас Вегас нямаше исторически аналог.

По-нататък по стените видя снимки на хората, спечелили големи суми от ротативките в „Клиос Клъб“. Докато гледаше победителите, застанали пред игралните автомати, Каси забеляза, че мнозина от тях се усмихват по начин, скриващ липсващите им зъби. Зачуди се дали някой от тях е използвал парите, за да плати на зъболекар. Повечето сигурно веднага ги бяха изгубили на ротативките.

Когато най-после стигна при казиното, трябваше да си пробие път през море от игрални автомати. Шумът едва не я оглуши. Сега се записваше всяка нейна крачка и тя държеше главата си леко сведена. Широката периферия на шапката скриваше челото й. Носеше и слънчевите си очила. Главата й под перуката се потеше, но тя знаеше, че ще изтекат часове преди да може да я свали.

Докато минаваше през залата за игра на карти и зарове, видя много мъже и няколко жени със сините униформени блейзъри на охраната. Изглежда, бяха заели позиция до всяка колона и в края на всеки ред маси. Тя последва табелите, упътващи към фоайето. Междувременно погледна нагоре, но без да повдига лице.

Таванът над масите се издигаше в триетажен стъклен атриум. При откриването на комплекса преди седем години наричаха „Клеопатра“ „кристалната катедрала на казината“, с което загатваха за атриума и други архитектурни елементи, заети от една калифорнийска черква, често показвана по религиозните телевизионни предавания. Между стените под стъкления таван бяха монтирани железни стойки с лампи и камери. „Клеопатра“ се отличаваше от всички други казина във Вегас с това, че таванът на „катедралния“ участък от игралната зала пропускаше естествена светлина — слънчева, лунна или звездна. Камерите не бяха скрити. Другите казина залагаха на изкуственото осветление и инсталираха наблюдателната техника зад огледални стени и осветителни тела, макар нито един от играчите долу да не се съмняваше, че следят всяко негово действие, както и парите по масите.

Погледът на Каси се плъзна към напомнящия на амвон балкон, издигнат като две сключени ръце над оживеното пространство. Дланите образуваха чаша — наблюдателен пост, където стоеше мъж с грубо изсечено лице, вперил очи към хората долу. Имаше бяла коса и носеше тъмен костюм, а не син блейзър. Трябваше да е някой от шефовете, може би дори най-главният. Каси не можеше да не се запита дали същият човек не е бил там в онази последна нощ преди шест години.

Стигна във фоайето и се насочи към ВИП-рецепцията. Нямаше други хора. Служителката, облечена в бяла туника с далечно египетски вид, й се усмихна.

— Здравейте — каза Каси. — Би трябвало да има пакет за мен. Казвам се Турчело.

— Един момент.

Жената изчезна през вратата зад нея. Каси усети, че дишането й се забавя, и в гърдите й се надигна типичната за крадците параноя. Ако й бяха устроили клопка, сега бе моментът да се появи охраната.

Но от вратата се появи същата служителка. Носеше голям кафяв плик с емблемата на „Клеопатра“: женски профил с тиара, над която се издигаше змия, и усмихнато й го подаде.

— Много благодаря — рече тя.

— Не, аз ви благодаря — отвърна Каси.

Тя взе плика, без да го поглежда, и отиде в нишата с външните телефони. Наоколо нямаше други хора. Каси застана пред автомата в ъгъла, така че да не се вижда какво прави.

Разпечата пакета и изпразни съдържанието му върху мраморния плот под телефона. Вътре имаше черен пейджър с дигитален екран, електронна карта-ключ, снимка и лист, откъснат от рекламен бележник на „Клеопатра“. Каси само хвърли поглед на пейджъра и го закачи на колана си. После прибра картата в задния джоб на черните си дънки и прочете бележката. На нея пишеше:

„Юфрейтиз“

Неговата стая е 2014.

Твоята е 2015.

Върни плика с цялото му съдържание на ВИП-рецепцията.

Първият ред накара стомаха й да се свие на топка. Тя опря глава на телефона. Познаваше „Юфрейтиз“. Мястото, където настъпи краят на мечтите и надеждите й. Едно беше да дойде отново във Вегас, друго да се върне в „Клеопатра“. Но „Юфрейтиз“… Каси сподави порива си да избяга. Напомни си за всичко, което залагаше. Бе стигнала прекалено далеч, за да се откаже.

Бавно смачка бележката в юмрук и погледна снимката. На нея се виждаше маса за бакара, край която седеше само един играч: пълен мъж в костюм с голяма купчина чипове отпред. Диего Ернандес. В ъгъла бяха отбелязани датата и часът. Бяха го снимали този следобед, очевидно с наблюдателна камера в казиното. Това показваше, че човекът на партньорите на Лио е по-вътрешен, отколкото смяташе тя.