Майкъл Конъли - Блудна луна

Мина покрай заведението на „Севън-Илевън“, в което я водеше баща й, и покрай автобусната спирка, на която слизаше след училище. Малката къща на родителите й на Блуум Стрийт все още бе боядисана в розово, но през двете десетилетия бяха настъпили някои промени. Охладителят на покрива беше заменен с истински климатик. Гаражът се използваше за жилищно пространство и около задния двор имаше ограда, също като на всички други къщи на улицата. Каси се зачуди кой живее сега там и дали е същото семейство, купило я на търга след изтичането на ипотеката. Изпита желание да почука на вратата и да помоли да й позволят да влезе за малко в някогашната си стая. Струваше й се, че тъкмо там за последен път се е чувствала в пълна безопасност. Знаеше колко добре ще й подейства отново да изпита това усещане. За миг си представи стаята на Джоди Шоу и плюшените кучета на лавицата над леглото, но бързо се върна към собствените си спомени.

Загледана в къщата, тя се замисли за онзи ден, в който се прибра от училище и завари майка си да плаче, докато мъж в униформа закачаше на входната врата обявата за търга. Той й каза, че трябвало да се вижда добре, но веднага щом си тръгна, майка й я откъсна. После отведе Каси в колата, подкара шеметно към главната улица и спря едва когато качи двете странични колела на тротоара пред „Ривиера“. Като теглеше дъщеря си за ръка, тя откри мъжа си на една от масите за игра на двайсет и едно и хвърли в лицето му съобщението за търга. Баща й носеше хавайска риза. Каси я помнеше. Беше на голи до кръста танцьорки, покрили гърдите си с ръце. Тогава майка й го наруга, нарече го страхливец и други неща, докато служителите от охраната на казиното не я отведоха.

Не си спомняше всички думи, но живо си представяше сцената, видяна през детски очи. Баща й просто седеше на стола си до масата и гледаше жената, която му крещеше, като че ли му е абсолютно непозната. На устните му играеше лека усмивка. И не каза нито дума.

Онази вечер той не се върна. Каси го видя само още веднъж — когато раздаваше картите на масата за двайсет и едно в „Троп“. Но той вече беше потънал дълбоко в алкохола и не я позна. А тя нямаше смелостта да му каже коя е.

Каси извърна поглед и отново си представи къщата на Лукаут Маунтин Роуд. Момиченцето на рисунката в стаята на Джоди Шоу плачеше, защото напускаше дома си.

Знаеше точно как се е чувствало.

Автомобилният поток в северен Лас Вегас едва пълзеше и Каси стигна в „Ейсис енд ейтс“ с петнайсет минути закъснение. Преди да влезе, си сложи тъмната перука, която бе купила за огледа на Лукаут Маунтин Роуд. Като използваше огледалото, Каси я среса и почерни веждите си с молив. После прибави чифт очила с розови стъкла.

„Ейсис енд ейтс“ беше местен бар и допреди шест години тя често идваше тук. Повечето от посетителите си изкарваха прехраната в казината — законно или не — и спокойно можеха да я познаят дори след шестгодишно отсъствие. Каси дори си бе помислила да каже на Джърси Палц да избере друго място за срещата, но се съгласи с него, за да не го подплаши. Освен това трябваше да признае, че изпитва носталгия. Искаше да види дали старото й свърталище се е променило.

След като за последен път се погледна в огледалото, тя слезе от поршето и влезе в заведението. Носеше раничката си през рамо. Видя на бара неколцина мъже — по униформите им можеше да разпознае в кое казино работят. Имаше и две жени с къси рокли и обувки на високи токчета, които бяха оставили пред себе си пейджърите и клетъчните си телефони — проститутки, очакващи да ги повикат на работа. Очевидно не им пукаше, че видът им ги издава. В „Ейсис енд ейтс“ на никого не му пукаше.

Видя Палц в кръгло сепаре в дъното на сумрачния бар. Беше се навел над чиния чили. Каси си спомняше, че това е единственото ястие в менюто, което редовните посетители смееха да си поръчат. Но след като в продължение на пет години трябваше да го яде всяка сряда в „Хай Дезърт“, тя не можеше да го понася. Каси отиде при сепарето и понечи да седне, но Палц възрази:

— Миличка, чакам една…

— Аз съм.

Той вдигна поглед и я позна.

— Не е ли раничко за карнавала на Вси светии, а?

— Дойде ми наум, че тук може да има хора, които си ме спомнят.

— Мамка му, нямаше те шест години. Във Вегас това е стара история. Знаеш ли, вече щях да се откажа да те чакам, но после си помислих, че те е нямало шест-седем години и не знаеш колко ужасни са станали уличните задръствания…