Валентин Пикул - Крайцерите (Роман из живота на един млад мичман)

На безлюдния остров Руский в околностите на Владивосток той направи изпитателен полигон, където докараха излезли от употреба корабни котли от най-качествена стомана, поставиха изрезки от бронирани плочи. Карл Петрович събра специалисти по морска артилерия, покани адмиралите, които се намираха тогава във Владивосток, и предупреди, че ще бъдат свидетели на опити и са задължени да подпишат официалния акт за изпитанията.

— От боя на крайцерите — каза той — донесох само подозрения за несъвършенството на нашите снаряди. Сега ще проверим доколко са убедителни моите подозрения за престъпната инертност, неграмотност и самоуспокоение на столичните бюрократи…

Зад целите бяха разпънати брезентови щитове. Още първият снаряд, изпратен от оръдието по многопластовия парен котел, проби едната му стена, разцепи втората и третата, накрая изскочи навън от котела и като надупчи брезента, чак тогава благоволи да избухне… Йесен коментира:

— Даже от този примитивен опит е лесно да се разбере защо крайцерите на Камимура се държаха така уверено в боя. На японците предварително са им били известни всички наши пропуски…

„Резултатите от изпитанията — пише Йесен — напълно потвърдиха моите предположения за абсолютната неефикасност на фугасните снаряди на нашия флот в сравнение с японските.“ Съветските историци подчертават правотата на Йесен, като изтъкват, че той справедливо е нарекъл провеждането на опитите акт „направо обвинителен и разкриващ ужасяващата картина на причините за нашите последователни несполуки и поражения през цялата тази война“.

Вечерта той прие в хотела йеромонах Алексей.

— Вие решихте все пак да пътувате?

— Да, в Мацуяма обещах, че ще се добера до Питер.

— Ваша воля — подсмихна се Йесен. — Но се страхувам, че всичко ще завърши с някаква глупост… Просто ще ви изядат и навярно даже няма и костите ви да изплюят.

— Но заради понесените жертви, господин адмирал…

— Заради тези жертви си струва да заминете — съгласи се Йесен. — От душа ви желая да не изпаднете в критично положение. В Русия това неведнъж се е случвало с всички борци за правда…

В Мацуяма пленените офицери продължаваха да получават офицерската си заплата, която японците им изплащаха в йени, със сигурност знаейки, че след войната руското правителство ще им компенсира всички разходи по пленниците. Вярно че с тези йени много не можеш да се отпуснеш, но посещавайки магазините и ресторантите в града (което беше разрешено), пленниците забележимо оживиха японската кулинария и търговията в дюкянчетата на Мацуяма. Мичман Панафидин купи два чудесни бута, натъпка цяла торба с бисквити, намери пликчета с красиви бонбони — всичко това се приготвяше за бягството! Когато се завърна в лагера с покупките, срещна очарователната Цутибаши Сотико, с която се опитваше да говори на японски.

— А какво има зад тази бамбукова горичка?

— Оризови поля — отговори Сотико.

— А по-нататък?

— Навярно села. Тук, на остров Шикоку — охотно разказваше японката, — живеят много хора, има много оризови и чаени плантации. Струва ми се, че именно от Шикоку вашият професор Краснов е занесъл на Кавказ храсти от нашия чай и скоро вие ще пиете руски чай, без да се досещате, че той е японски.

— Вероятно имате и много рибари?

— Разбира се! От какво щяхме да живеем, ако не беше рибата?

— Хубави ли са им лодките?

— Сигурно, щом излизат навътре в морето…

Изтрещя гръмотевица, над Мацуяма се изсипа проливен дъжд. В момент, когато другарите му разговаряха, без да им каже дума, Панафидин излезе от бараката. Край стълба го очакваше Шаламов, държейки мрежата с краставички. Той веднага окачи на врата си двата тежки бута, превързани с въже, и в този момент великанът матрос напомни на мичмана образа на веселия лакомник Гаргантюа от илюстрациите на Гюстав Доре.

— А вие — след мене с бонбоните и краставичките!

Той се втурна в бамбуковите храсталаци подобно на диво прасе, а Панафидин — след него. Оказа се, че е излишно японците да поставят тук огради и часови — бамбукът излезе по-страшен. На небето бляскаха светкавици, изливаше се дъжд, а Шаламов някъде… изчезна.

— Ей! — извика го мичманът. — Ти какво се туткаш?

— Заседнах — чу се отговор. — Че това гора ли е? Натуряли тук разни тояги, ни да ходиш, ни да пътуваш… Виж, в нашето село има гора — това е гора! Даже и разбойници има…

Само това оставаше, да се отдаде и на спомени.

— Върви напред — подбутваше го мичманът. Пращенето се засили и му се струваше, че тази пукотевица от бамбука е по-силна от небесния гръм. Шаламов с ярост изскубваше от земята бамбуковите корени, поваляше твърдите стъбла, чупеше на провала, прокарвайки път през горичката, а след него се придвижваше мичман Панафидин — с бонбоните и краставичките.