Валентин Пикул - Крайцерите (Роман из живота на един млад мичман)

Панафидин се отпусна умерено на земята:

— Не мога повече. Седни и ти, Коля, недей да стърчиш…

Седнаха, притиснати с потни гърбове един към друг. Изведнъж от храстите изскочи полицай със син мундир и бели гащи, пъхнати в ботушите. Те се обърнаха — отстрани стояха още десет, съвсем същите — еднакви като кукли.

Самураите извадиха от ножниците къси саби.

Съпротивата беше безполезна.

Даже здравенякът Шаламов осъзна това…

— Е, какво, ще ни свършите? Сигурно се радвате? — каза матросът.

Полицаите се държаха крайно любезно.

Нито вериги им сложиха, нито им вързаха ръцете.

Но картината беше впечатляваща: отпред вървяха руски моряк и руски офицер, след тях — пазителите на реда, след полицаите — многохилядна тълпа японци. Навсякъде се развяваха празнични флагчета. Децата гърмяха с книжни бомбички… Шаламов каза:

— Съвсем като панаир, чак е весело!

Заведоха бегълците до близкото село, където за тях беше приготвена вечеря в селския хотел. Панафидин попита далеч ли е оттук Мацуяма и полицаят отговори, че те са се отдалечили от Мацуяма двеста мили навътре в острова.

— Веднага бяхме известени за вашето бягство. Но не ви търсехме, надявайки се, че сами ще се върнете в лагера, когато ви свършат продуктите. По нашите сметки храната ви беше свършила отдавна, а вие все не се появявахте в Мацуяма и тогава нашето началство започна да се безпокои за вашето здраве.

Панафидин разбра думите на полицая, преведе ги на Шаламов, който дълго се смя:

— Казваш, за моето здраве се тревожили? Ами че нека ми сложат термометър.

Скоро стана ясно, че няма да ги върнат в Мацуяма. Японците бяха решили да изолират бегълците от обичайната среда на другарите им по нещастие. Предстоеше им да пристигнат във Фукуока на остров Кюшу. Беше, разбира се, безполезно да спорят. Както и в деня на бягството, плющеше проливен дъжд, когато ги доведоха в кантората за военнопленници на град Фукуока. Изолираха бегълците в карцер без прозорци, хвърлиха им пакет с леки одеяла, но не им дадоха да спят. Цяла нощ часовите, минавайки покрай карцера, считаха за свой воински дълг да лумкат с приклади по вратата. Сутринта ги посети старичкият майор Кодама и на въпроса на Панафидин, дълго ли има да стоят тук, отговори: „За известно време.“

— Но за колко време? — разпитваше мичманът.

— За известно време — повтори майорът. — Вие сте много невъзпитани хора. Заради вас един миноносец цяла седмица е дежурил в Шимоносекския пролив, претърсвайки всички рибарски лодки. Ето заради тази грубост, която сте проявили, ви предстои да страдате…

Страданията се засилваха от жаждата: чак привечер японците внасяха в карцера един леген, подобен на женско биде, напълнен с топла помия, на която казваха чай. Най-сетне им дадоха прилични обувки и казаха, че ще трябва да се явят пред военен съд в град Кокура. Панафидин запротестира:

— За какво? Какво престъпление сме извършили?

— Ще ви съдят за грубост.

— Кого сме нагрубили тук?

— Обидили сте нашия император.

— Пфу! — изплюха се и матросът, и мичманът. Дойдоха стражари с белезници, завързаха моряците със смехотворно тънка връв, с каквато в магазините опаковат покупки. Поведоха ги към гарата. Там на перона се събра тълпа от зяпачи и стражарят държа пред тях реч, подобна на онази, която чуха от пияния селски полицай. В град Кокура закараха русите в сградата на военния съд, където ги запознаха със следователя.

Панафидин заяви, че няма намерение да отговаря на въпросите, ако не присъствува френският консул. Следователят не обърна внимание на неговата молба и много бързо започна да реди колонки с паячета-йероглифи върху дългите ивици хартия.

— Подпишете се ето тук — посочи той с четчицата.

— А откъде да зная какво сте нарисували тук? Следователят неочаквано показа осведоменост.

— Господин мицман — почна той на руски, — ние добре знаела, це твоя цин се уцила Изтоцния институт…

В съдебната зала ги чакаше военният прокурор:

— Вие защо оскърбихте със своето бягство доверието на нашия император, който се отнася толкова добре към вас, пленниците?

Панафидин каза, че от тъга по дома.

— Та нали самите вие, японците, сте създали поговорката „Всяко пътешествие е приятно само дотогава, докато не си започнал да плачеш за родината.“ А матросът изобщо не е виновен — той изпълняваше моята заповед.

— Аз изпълнявах заповедта на офицера! — развика се Шаламов.

Прокурорът каза нещо. Стражарите завързаха отново подсъдимите с връвта и те даже не разбраха, че са осъдени. Откараха ги с тесен фургон в покрайнините на града, където се издигаше мрачната сграда на военния затвор. Вратата беше желязна и когато се отвори със скърцане пред русите, те започнаха да се съпротивляват: