Валентин Пикул - Крайцерите (Роман из живота на един млад мичман)

— Руската общественост, възбудена от вестникарски инсинуации, повярва сляпо в моя успех. Но нали аз си давам сметка за това, какво ни готви съдбата по пътя на нашите странствувания. Не би трябвало въобще да се започва тази безнадеждна история. Но как бих могъл да откажа да поведа ескадрата, след като цялата страна вярва в моята победа?

И ескадрата потегли. Тръгна! Към своята гибел.

След нея се стягаше за път Трета ескадра на Небогатов.

Надзирателите бяха облечени изцяло в бели дрехи, а престъпниците — в червени халати. Според един очевидец вечерната проверка приличаше на воплите на грешници, попаднали в чистилището на военното министерство на самураите. Острият глас на старшия надзирател изкрещяваше вечер не името, а назоваваше само номера на душата ти:

— Го-зю-ни.

— Хай! — трябваше да отговори арестантът.

— Го-зи-си.

— Хе-хе-хе — отговаряше Шаламов.

— Го-зю-го.

— Хи-хи-хи-хи-хи — захласваше се Панафидин… Ето този панаир японците не можаха да понесат.

Военният затвор не е място за веселба.

От пленниците изискваха сами да си мият подовете.

— По-добре да пукна — отговаряше матросът. — Едно е да жулиш палубата на крайцера, а съвсем друго — да лъскаш като стъкло затвора.

— А пък аз — допълни Панафидин — съм офицер от руския флот и нас не са ни учили на това. Настоявам за уважение към моето звание.

— Като мият подовете, нашите офицери показват своето разкаяние.

— Но те са си ваши… А пък аз за какво да се разкайвам?

— Вие сега не сте офицер, вие сте наш арестант.

— Глупости! — отговори Панафидин. — На мене ми е даден офицерски чин не от микадо и никой не ме е разжалвал. Донесете ми заповед за разжалване и ще ви измия целия затвор.

Историята завърши с това, че японците ги оставиха на мира, а на Панафидин като офицер даже му разрешиха да чете, като го снабдиха с една много увлекателна книга — граматика на новогръцкия език, която той запрати надолу по коридора на затвора:

— Настояваме да дойде френският консул!… Вместо консула се появи американски мисионер с молитвеник. Нескрито злорадствувайки, той „утеши“ затворниците, като изреждаше неуспехите на Куропаткин на фронта, превъзнасяйки до небесата японския гений на Ояма, Куроки, Ноги и Оку, и след като осени с кръста руснаците, им остави за спомен списанието „Дидай Чоо Лю“, в което беше отпечатана антивоенната декларация на Лев Толстой.

Шаламов прояви интерес към списанието:

— Кой е този Толстой? Да не е оня, който служеше в машинното отделение на „Гръмобой“?

— Ами, не, това е друг… от Ясна поляна.

Ако Лев Толстой беше се изказал само против войната, как да е. Но според него Исус Христос никога не е учил да се обича отечеството, но затова пък е искал всеки човек да обича всички хора по света… Шаламов се учуди:

— Че сега какво — и надзирателя ли трябва да целувам? Аз, разбира се, съм прост човек. Не съм мислил за патриотизъм. Но ето, стоя тук и обичам родината си тъй, както ни една мома не съм обичал… Без този патриотизъм докъде ще я докараме? Че нали ще бъдем по-лоши и от дивите зверове. То и зверовете обичат своята гора…

В самия край на годината зидарите, които надстрояваха още един етаж на затвора, пееха весели песни. От улицата достигаха звуците на военни оркестри, детски смях, пукотевицата на бомбички. Шаламов правилно се досети, че в Япония нещо се е случило:

— Да не би при техния микадо да е поевтиняло маслото…

Дойдоха стражари, които се усмихваха. Те отново завързаха рюриковци с връвчица. На русите беше съобщено, че по случай общонародното чествуване ги освобождават от затвора и сега ще ги закарат в различни лагери за военнопленници.

— А какво е чествуването? — попита Панафидин.

— Вашият храбър генерал Стесел е отстъпил Порт Артур. Ние много уважаваме Стесел, както и вашия доблестен Куропаткин…

Неочаквано Шаламов гръмко се разплака.

На 19 декември 1904 година генерал Стесел пише на Николай II: „Велики Господарю, прости ни. Направихме всичко, което беше по силите ни. Накажи ни, но наказвай милостиво.“ А ето откъс от лично писмо на един от защитниците на Порт Артур: „От Куропаткин — ни кост, ни вест… Тежко ни е да гледаме как флотът е безпомощен, за което мнозина от нас проливат горчиви сълзи. Но снаряди и патрони още имаме, ще стигнат до февруари. Не сме изпитвали нужда от продукти досега, хранейки се с консерви и прясно свинско, което ни доставят е джонки. Чай, захар и хляб се намират.“