Алинея № 64 от Наредбата за крепостите в Руската империя предвижда да се наказва комендантът на крепостта при отстъпването й на противника — във всякакъв случай, колкото и самоотвержена да е била борбата на гарнизона. На 20 декември се бяха промъкнали до Чифу артурските миноносци „Статний“, „Властний“, „Сердитий“ и „Скорий“ и техните командири съобщиха на руския консул:
— Стесел отстъпва Порт Артур.
— Как отстъпва? — изуми се консулът.
— За пари.
— Да ви пази бог. Не може да бъде!
— Но така разправят всички…
Донесоха горещ чай на премръзналите миноносници.
— Как — чудеше се консулът — е могъл комендантът Стесел да предаде на врага крепостта, след като в нея има военен съвет?
— Стесел именно го беше свикал. Всички генерали се изказали против, ала Стесел — тайно от тях! — изпратил парламентьори при японците и капитулацията излезе ненадейна за гарнизона. Ние, слава богу, се измъкнахме от това змийско гнездо, където доста отдавна са се свили на купчина отвратителни харпии…
На 22 декември излиза от печат последният брой на портартурския вестник „Нов край“, когато по улиците на града крепост вече се бяха появили първите японци („местното население ги посрещаше на колене с японски знамена и се учудваше защо и русите не правят същото“). След два дни генерал Ноги приема парада на японските войски, изправен на терасата при ресторанта на господин Никобадзе. В града откриват „Кантора за приемане на военнопленници“. Но самият Стесел и съпругата му отдавна са приготвили куфарите.
Пленените портартурци разказват по-късно: „Та ние всичко видяхме! Японците се отнасяха към Стесел по-лошо, отколкото към куче, само дето не го ритаха с крак. Не знаем колко е взел от тях, но се говори, че японците са го изиграли и не са му платили всичко… Сега ние сме опозорени за цял живот, а него, цирей такъв, го пуснаха да си отива като господар. С жената!“
Сензацията имаше международно значение. Затова, когато Стесел и жена му пристигат в Аден с парахода „Австралия“, Аден вече се е задръстил с журналистически тълпи от всички наречия по света. Стесел е мълчалив, много не приказва, но от време на време ругае японците (очевидно защото не са му заплатили изцяло). Генерълът много се радва на съобщението, че вестник „Еко дьо Пари“ обявил сред читателите си подписка, за да подкрепят бедния комендант и неговите куфари. С благодарност дава интервю пред кореспондента на този вестник Емил Дантес (за съжаление не зная от каква степен е роднинската му връзка с убиеца на нашия велик поет):
— А какво можеше да се направи? Нашият запас от провизии се изчерпа. Докараха ни само една лодка с брашно… Самата истина! Да не мислите, че не ми се късаше сърцето от решението да предам крепостта, за която съм се клел на царя да я пазя?…
По това време японците съобщават на пленените артурци, че те имат право да се върнат в родината, но могат да останат и в японски плен. Това не се отнасяло само за войниците, поради което офицерите от гарнизона решили да последват своите войници в плена. И за това също зададоха въпрос на Стесел, но той избягна отговора:
— Пленът е лична работа на всеки. Макар че аз не разбирам какъв е интересът им да киснат в плен, щом могат да се върнат в родината и да й бъдат полезни. Не го разбирам това…
На 16 януари — веднага след Кървавата неделя! — Стесел пристига в Петербург, който вече е обхванат от стачки по фабрики и заводи — започва революцията. На царя тогава не му е до него. Но аз все пак не пожалих труд да прелистя дневника на Николай II — току-виж, намерил съм нещо. Ето, прочитам, че царят е приел Н. Л. Кладо, избягал от Владивосток, ето тук за сбогуването му с адмирал Зиновий Рожественски, за втори път е приел Кладо, после е изпратил за Далечния изток подводни лодки… Стоп: „Потресаващо известие през нощта от Стесел за предаването на Порт Артур.“ След два дни още по-потресаваща новина: както се возела на шейничката, императрицата се ударила силно. 9 януари царят е отбелязал скромно: „Тежък ден…“
За Стесел не намерих нищо! Затова пък намерих за жена му. След завръщането в Петербург Вера Алексеевна Стесел веднага е купила търговска къща. И откъде-накъде? Е, да приемем, че японците са излъгали. Но по време на обсадата комендантшата се занимава със спекула, вземайки за една крава 500 рубли, за една пуйка — 50, а за кокошка — 25 рубли… Ще прибавя към този ценоразпис, че кучешкото месо се е продавало в Порт Артур по 48 копейки фунта!
Читать дальше