Валентин Пикул - Крайцерите (Роман из живота на един млад мичман)

— А какво трябва да зная, драги?

— При вас не са ли идвали съобщения от нашите ескадри?

— Дойдоха. За зареждането край бреговете на Анам.

— Ето какво… Не зная и как да го кажа. Държа в ръката си телеграма от Менделсон, който приятелски ми съобщава, че в боя край Цушима от нашите ескадри не е останало нищо.

— Това е някаква провокация на банковите главатари.

— Едва ли. Мисля, че след един-два часа аташетата от Лондон и Париж ще потвърдят тази… нелепост.

— Добре, Владимир Николаевич — отговаря Авелан. — Във всички случаи ще докладвам за тази нелепост на негово величество…

Веднага след победата при Цушима цяла Япония е обхваната от неудържим разгул на най-груб, най-вулгарен шовинизъм. Самурайските вестници открито настояват за разправа над всички „акачихе“ („червеникави“, както наричат европейците). През тези дни руските военнопленници не са пускани от лагерите, а по улиците на градовете японците пребиват и оплюват наред всички „акачихе“ — американци, англичани, немци и прочие. Чак сега — след Цушима! — Япония горделиво се изпъчва като велика азиатска държава, на която всичко й е позволено в Азия и в Тихия океан. Но политиката на Токио засяга интересите на Вашингтон…

На другия бряг на Тихия океан президентът в Белия дом изпитва голяма тревога. Тайно Рузвелт много иска Япония да се бие с Русия „дотогава, докато двете (държави) не бъдат напълно изтощени и мирът дойде при такива условия, които няма да създават нито жълта, нито славянска опасност“ — това са документално точните думи на Рузвелт! Подкрепяйки Япония, той желае отслабването на Русия, но сега, когато Русия е изгубила флота си, той не може да иска усилването на Япония. В историческа перспектива вече се забелязват смътните за момента черти на бъдещата японска заплаха — и за Русия, и за Америка. Зад силуетите на потъващите руски броненосци се предусещат безформените миражи на Пърл Харбър, където някога ще хвърчат във въздуха, разцепени надве, американските линкори…

На 14 май завърши боят при Цушима, а на 18 май Токио се обърна към Рузвелт с молба за посредничество при сключване на мира. Но не Русия, а самата Япония беше показала слабост, признавайки неволно, че повече от Русия се нуждае от мир. Наплашен от революцията, Николай II беше съгласен да седне на кръглата маса за преговори, а президентът Рузвелт предварително (и много охотно) застилаше с покривка тази маса в американския Портсмът…

ЦУШИМА! За нея Ленин пише: „Всички очакваха това, но никой не мислеше, че поражението на руския флот ще е такъв безпощаден разгром.“ От този безпо-щаден разгром бяха излезли, спасявайки се със стрелба от бордовете, доблестните крайцери. И сред тях бе героичната „Аврора“ със своята легендарна съдба.

Флагманският броненосец „Миказа“, на който се сражаваше Того, бе до такава степен обезобразен при Цушима, че изтощените му машини едва го влачеха. Офицерите от японския флот се срещнаха с офицерите от руската ескадра вече в бараката за военнопленници и сега нямаше защо да крият истината от своите противници. От тях нашите моряци научиха, че броненосците на Рожественски са стреляли точно и добре.

— Ако вашите снаряди притежаваха същата взривна сила като нашите — казваха японците, — резултатът от сражението би могъл да бъде плачевен за нас. Ние всички сме удивени от издръжливостта на вашите кораби, които бяха способни да продължават боя след страшни разрушения в корпусите и с пожари в надстройките, когато броненосците приличаха на огромни огньове.

— За нас — казваха руските офицери на японците — е удоволствие да чуем това, но… След боя няма защо да размахваш юмруци!

На 27 юни започнаха мирните преговори в Портсмът. Предчувствувайки края на войната, японците малко облекчиха режима на пленниците, на офицерите се разрешаваше свободно пътуване из страната. Единственото, което изискваха от пленниците, бе да не седят повече от три часа в ресторантите и да носят специален знак върху дрехите. Използувайки това, Панафидин обиколи много градове, разпитвайки за познати и близки — кой е оцелял и кой не е. Спомни си, че Игор Житецки също искаше да попадне в ескадрата на Рожественски… „Какво е станало с него? Нима също е загинал?“ Той разпитваше:

— Никой от вас ли не е срещал мичман Житецки?

— А какъв е той?

— Мичман. Служеше при капитан втори ранг Кладо…

— Нещо не си го спомняме — отговориха на Панафидин в лазарета в Майдзуру. — Вярно, че Кладо беше в ескадрата, но след това изчезна някъде по английските брегове. А вашият мичман Житецки даже не го и познаваме. За първи път чуваме за такъв човек…