Валентин Пикул - Крайцерите (Роман из живота на един млад мичман)

Каза, че ще съобщи на посолството в Пекин, даде му пари само до Владивосток:

— Ще се доберете някак си. На добър път.

Владивосток съвсем не беше се изменил през времето, докато го бе нямало. Но Скридлов не беше тук. Адмиралът бе отзован в Петербург на работа в Главния морски щаб и сега цялата морска част беше подчинена на Йесен. Сергей Николаевич реши, че най-напред следва да навести вдовицата на капитан първи ранг Трусов.

Естествено, предстоеше му да издържи много тежка сцена, но Панафидин беше донесъл в дома на Трусови и радостна за майката вест — синът й е жив, ето куфара му, ето, сами виждате, облечен съм с неговия костюм, връщам ви неговата любима вратовръзка. Вдовицата не започна да разпитва за подробностите около гибелта на мъжа й на мостика на „Рюрик“, за което Панафидин й беше благодарен.

— Тези проклети крайцери — каза тя по време на чая. — Не случайно винаги съм се страхувала от тях. Студени, железни, страшни, няма къде да се обърнеш от теснотия… А вие сега къде ще отидете, мичман?

— На крайцерите! — отговори й Панафидин.

Йесен посрещна приветливо мичмана:

— Трябва веднага да ви предупредя, че руският флот преживя такава страшна катастрофа, след която не останаха кораби, затова пък се получи излишък от офицери. Няма свободни места! Впрочем — добави контраадмиралът — няма да възразявам, ако някой от командирите на крайцери ходатайствува пред мене за зачисляването ви в екипажа извън щата…

Флагманът „Русия“ димеше леко на опразнения рейд, но там вече имаше друг командир; „Гръмобой“ беше влязъл за капитален ремонт, а от дълбочината на дока още стърчаха мачтите на „Богатир“. В отдел „Личен състав“ седеше непознат капитан първи ранг и остреше купчина изписани моливи, влагайки в това действие широката си руска натура. Създаваше се впечатление, че дори да струпат тук моливи до коляно, той всичките ще ги подостри. Панафидин каза, че очевидно сега има някаква „опашка“ за крайцерите и затова е склонен да го имат предвид в тази „опашка“:

— Избягах от плен. И съм чист като гълъб.

— Вие бягате, а за нас — грижите. Не мога да ви включа в списъците, докато не пристигнат документите.

— Откъде?

— От Япония, естествено. Трябва да знаем колко сте прекарали там, за да спазим законността при определяне на заплатата. Лошото е, че не сте дочакали организираното изпращане за родината.

— Какво съм виновен, че се стремях към родината!

— Можехте и да потърпите. А сега няма да ви запиша в крайцерските екипажи, докато не пристигне от Токио нужната документация…

Панафидин тръгна към вратата, но се върна:

— Извинявайте, че ви откъсвам от сериозни занимания. За предпоследния поход на „Рюрик“ бях предложен за „Владимир“… мисля, че даже с мечове и лента. Какво е положението в Петербург? Утвърдена ли е кандидатурата ми за орден, или не?

— Доколкото си спомням… Как е фамилията ви?

— Панафидин. Сергей Николаевич Панафидин.

— Не. Не съм срещал вашето име.

От щаба мичманът излезе на „Светланска“ като оплют. И наистина! Струвало ли си е толкова да се мъчи, като извършва два пъти бягство, та тук, вече вкъщи, още набрал скорост, да се намуши върху острите копия на бюрократичните моливи? Никак не му се искаше да се обръща за помощ към Стеман, но все пак, надвил себе си, се упъти към доковете. „Богатир“ беше натиснал с дъното си обтегачите на килблоковете; запълнените с дърво пробойни върху корпуса му изискваха обков с листова стомана, каквато — уви! — не се намери в складовете на пристанището. Крайцерът, който някога беше образцов чистофайник, изглеждаше замърсен, червените петна от миниум върху бордовете му приличаха на небинтовани рани…

— Да, да, влезте! — отговори на почукването Стеман.

В унисон с крайцера изглеждаше и неговият командир — още по-оплешивял, отпуснат, с торбички под очите. Облечен във всекидневен кител, капитанът първи ранг някак бледнееше сред наредбата на своя салон, където от стари времена още блестяха гордо огледалата, лъщеше лионското кадифе върху параваните край леглата и мебелната тапицерия.

— Досещам се за какво сте дошъл — каза Стеман.

— То не е трудно да се досети човек, Александър Фьодорович: аз съм млад, а докато е младост, се прави кариера. Не се срамувам от тази дума, тъй като не съм кариерист, но всеки офицер има нужда да служи.

— И сте решили да се върнете на моя „Богатир“?

— Ако ми съдействувате за завръщането. Стеман каза, че това не зависи, от него: