Валентин Пикул - Крайцерите (Роман из живота на един млад мичман)

Приятелят от гардемаринските години широко разпери ръце:

— О, Серьожа! Колко се радвам, драги!

Панафидин от учудване даже направи крачка назад:

— Ти? А пък аз те търсих, Игор.

— Къде?

— Из цяла Япония, сред пленниците от ескадрата на Рожественски. Но не те намерих… Кладо също не се намери.

— А аз не съм и бил на ескадрата — спокойно отговори Житецки. — Да не съм такъв глупак, че да се замесвам в тази авантюра? Николай Лаврентиевич също не вярваше в успеха на Зиновий.

— Но нали заминахте за ескадрата на Рожественски.

— Какво от това! Важното беше да се замине… Защо да стоя тук, в тази дупка? А в Питер животът клокочи. Такива перспективи… вълнуващи! Точно сега, когато от флота са останали счупени грънци, кой друг, ако не ние, младите, трябва да правим кариера? Та нали вече е ясно: старците се изложиха при Цушима, на мястото на тези архивни глупаци идва ново поколение…

Чак сега Панафидин забеляза лейтенантските еполети върху раменете на Житецки, а на гърдите на приятеля му редом със „Станислав“ блестеше с емайла си и орденът „Владимир“ (наистина — без мечове).

— За какво? — попита той, като чукна ордена с нокът.

Житецки се престори на наивен юноша:

— Не ги дават напразно. Вършили сме за победата всичко, което можехме. Не могат всички да стрелят с оръдия… Е, добре. За това после. Ти насам ли си? — Той посочи ресторантския салон. — Тогава пак ще се видим…

Панафидин седна в ъгъла на ресторанта пред бутилка коняк. Старата обида клокочеше в душата му. Усещаше я почти физически. Разбира се, няма смисъл да завижда, но… „Вече е лейтенант!“

„Хайде стига — каза си той, изпивайки до дъно две чашки една след друга. — Да вървят по дяволите всички! Ще се погмуркам с подводниците половин годинка, и ще заслужа лейтенантски еполети… честно!“

В ресторанта се върна Житецки и минавайки покрай него, с приятелска сърдечност сложи ръка на раменете му:

— А ти защо стоиш в ъгъла? Да вървим на нашата маса. Там имам моя компания. Събрани са полезни хора… и за тебе също.

Панафидин напълни догоре трета чашка.

— Игор, за какво си се върнал във Владивосток?

— А ти не се ли досещаш, приятелю?

— Да си призная, не.

— Дойдох да пращам сватове за Вия Францевна. Можеш да смяташ, че вече си получил покана за нашата сватба…

Конякът глухо шумеше в главата на мичмана.

— Поздравявам те… зестрата е богата, нали?

Върху лицето на Житецки се появи гримаса на отвращение:

— Работата не е в парите и ти добре ме познаваш. Въпросът опира до чувствата, а Вия отдавна ги изпитва към мене.

— А ти?

— Какво аз?

— Изпитваш ли ги?

— Безусловно. Чувствата са проверени. И от времето. И от разстоянията. Е, хайде, хайде — задърпа той. Панафидин към своята маса. — Тук са свои хора. Ето, виждаш ли, тук е и капитан първи ранг Селишчев от отдел „Личен състав“. Ако имаш затруднения с назначаването, сега на чашка ще обсъдим всичко…

В лицето на споменатия Селишчев мичманът разпозна онзи тип, който енергично и „здравомислещо“ наостряше щабните моливи.

— Върви — каза той на Житецки. — После ще дойда…

Конякът като че ли покриваше с електрически убождания тялото му. През шума от гласове той улавяше тенора на Житецки:

— Господа! В Русия всеки индивид е ковач на своето щастие. Ако вие искате да имате успех в живота, постарайте се предварително да си изберете добри родители, за да можете още в ембрионално състояние да усетите цялата прелест на бъдещото битие…

— Браво, Житецки, браво! — подкрепи го Селишчев.

Панафидин рязко се надигна от масата. По права линия, без да свива никъде, мичманът тръгна за таран на тази компания от смеещи се негодници и устремен към целта, почти сладостно потръпваше от справедлива ярост…

— Сваляй! — заповяда той на Житецки, като се приближи до него.

— Какво да сваля?

— Ето всичко това — и еполетите, и ордените.

Край масата настъпи тишина. Ресторантът също, притихна. Почувствувал всеобщото внимание, Панафидин вече не говореше, а крещеше:

— Отговори! Защо всички честни хора по време на война са винаги много зле и защо на подлеците във войната винаги им е добре?

Лицето на Житецки посивя, стана почти като гипс.

— Е, виждаш ли — опита се да го обърне на шега. — Това вече не е благородно флотско „джаф“, а по-скоро най-обикновено „грух-грух“.

Панафидин се вкопчи в ордените му и ги откъсна.

— Мерзавец, подлец… ти ли трябва да ги носиш? Там, далеч оттук, загинаха хиляди… и даже кръст нямат на гробовете! Само вълни… единствени вълните…