Валентин Пикул - Крайцерите (Роман из живота на един млад мичман)

Красавицата даже се обиди:

— Ама аз какво… да не съм луда? Никога не съм ходила в Шанхай и няма да отида. Какво има да правя там?

Абсолютно изумен, Панафидин й се поклони:

— Извинете ме, аз май нищо не разбирам.

— Аз също — каза капитанът втори ранг — се отказвам да разбера на какво основание се хвърляте към едка дама с неприлични намеци. И в края на краищата, аз по-добре зная къде ходи моята жена…

Панафидин ту пребледняваше, ту се изчервяваше от срам:

— Аз ви поднасям, господин капитан втори ранг, най-дълбоките си извинения. Но вашата съпруга си прилича умопомрачително с онази дама, която придружавах до Шанхай…

— До Шанхай от Осака? — попита капитанът втори ранг.

— Тъй вярно.

— А как попаднахте там?…

Панафидин разказа накратко своите патила и капитанът втори ранг, явно заинтригуван, протегна ръка на мичмана:

— Беклемишев Михаил Николаевич, имам чест… във Владивосток командувам подводните лодки, които докарах сам от Петербург върху железопътни платформи. Да върви по дяволите този Шанхай… Седнете, мичман. Да си поговорим.

Да се разговаря с Беклемишев, беше истинско удоволствие. Той се оказа човек с висока култура, технически грамотен, в крак с последните постижения на науката. Михаил Николаевич бе фанатик на подводното плаване, като смяташе, че бъдещето на морските войни ще е в удара изпод водата. Панафидин поговори двадесетина минути с капитана втори ранг и самият пламна от желание да се гмурне в непознати гибелни бездни. В отговор на нерадостния му разказ за митарствата с крайцерите Беклемишев изрази съчувствие:

— Да, това е тежко, тежко е… съгласен съм. Хайде да направим така. — Той изтегли от джоба си златен часовник, щракна с капачето. — Зиночка, ти искаше да направиш воаяж по магазините и това е много мило от твоя страна. А докато ти си заета с дамски занимания, ние със Сергей Николаевич ще направим една увлекателна разходка…

Разходката завърши на транспорта „Шилка“, около който се полюляваха 13 подводници: „Скат“, „Форел“, „Налим“, „Сом“, „Палтус“ и други; гледани от високо, те приличаха по нещо на големи галоши. Будеха тревога поставените навсякъде бидони с бензин и върху тях — зловещи надписи: „Една цигара е твоята смърт!“

— Няма да крия от вас — рече Беклемишев, — че на офицерската публика й се гади от моите подводни лодки като от истинско рициново масло. Всички са съгласни и на дълбачка да плават, само да не виждат тези железни ковчези, които честичко потъват, горят и експлодират… Но затова пък при нас е пълно с вакантни места!

— Аз съм съгласен! Да потъвам. Да горя. Да експлодирам.

— Това е чудесно.

Докато работата се протакаше, Панафидин се настаняваше в различни стаи на общежитието при Морското събрание, където обитаваха неспокойни флотски офицери, загубили корабите си и чакащи вакантни места. Разграбваха всякакви длъжности, бяха съгласни да отидат даже и на пристанищни буксири, за да теглят по рейда шлеповете с пясък и камъни… Новината, че Панафидин е позволил на капитан втори ранг Беклемишев да го подмами, посрещнаха без завист:

— Тук не се знае и върху водата как да се задържи човек, а вие отивате под водата. Че нали на „Шилка“ при Беклемишев са се събрали все непоправими — нещо подобно на клуб за самоубийци… После ще съжалявате!

На мичмана всичко му омръзна. Реши да се разходи. Сложи чиста якичка, с дълги краища. Закачи си кортика. Взе ръкавиците.

— Не знаете ли какво има днес, в Морското събрание?

— Лекции няма никакви — отговори му съседът. — Библиотеката е отворена. Е, и ресторантът, както винаги!

В библиотеката на Морското събрание той прегледа последните броеве на вестниците, без да намери в тях нещо особено, освен това, че южната част на Сахалин се отстъпва на японците, а Вите, който при преговорите бе направил тази отстъпка на японците, получава титлата граф. Е, какво пък! Имало е княз Потьомкин-Таврически, имало е Суворов-Римникски, имало е княз Кутузов-Смоленски, а сега са ощастливили руския народ с появяването на „граф Полусахалински“.

— Смешно ми е — без смях каза мичманът.

Пред матроса инвалид, служител на библиотеката, Панафидин пусна върху подноса една рубла и матросът му се поклони:

— Благодаря, ваше благородие. Нали трябва да се яде…

Мичманът се упъти към ресторанта и на вратата се сблъска почти лице в лице с Игор Житецки, който го лъхна с миризма на лориган, а идеалният път в прическата му лъщеше от превъзходен брилянтин.