Валентин Пикул - Крайцерите (Роман из живота на един млад мичман)

— За съжаление каюткомпанията не е гумена. Ако приема вас, значи трябва да изхвърля някого на брега.

— Жалко… Нима аз, младият офицер, сега години наред ще чакам, докато Русия възстанови и поднови своя флот?

Стеман вдигна нагоре ръце като в размисъл и с рязко движение ги отпусна върху дръжките на креслото: пляс!

Въпросът му беше абсолютно неочакван:

— А… вашето виолончело? И то ли загина с „Рюрик“?

Панафидин му разказа при какви обстоятелства то беше разцепено на две от форщевена на японския крайцер „Адзумо“.

— А — усмихна се Стеман, — командир на „Адзумо“ беше Фуджи… някога мой приятел. Неведнъж сме си пийвали с него в Нагасаки… преди войната, естествено. Как изглежда той сега?

Панафидин неочаквано се озлоби:

— По-добре от вас — отговори му нервно…

Той някак си поновому видя Стеман. Пред него беше човек, явно потиснат от това, че войната, от която бе очаквал адмиралски „орел“ върху еполетите, жадувал бе за ордени и почести, тази война се превърна за него в крах. От капитана първи ранг беше останал един дребнав еснаф, който твърде дълго бе стоял на опашка пред касата, но бе получил по-малко, отколкото е очаквал. Обаче Стеман беше разбрал фразата на мичмана „Фуджи изглежда по-добре от вас“ и затова реши да си отмъсти.

— Знаете ли — каза изведнъж Стеман, — много съжалявам за вашето прекрасно виолончело. Но още повече съжалявам за вас… Вие много ревностно се стремяхте да се прехвърлите от моя „Богатир“ на „Рюрик“, а сега след „Рюрик“ се върнахте при моето строшено корито. Жал ми е за вас… много — повтори, злорадствувайки, Стеман. — Сега приличате на мъж, който след развода с жена си отново я моли за отминалата любов. Ако бяхте по-разумен, при мене щяхте да станете лейтенант. А вечер можехте да свирите на виолончелото с господин Парчевски…

Панафидин чак потреперя от обида.

— Разрешете да ви напусна? — изправи се мичманът.

— Не смея да ви задържам… хи-хи-хи!

След визитата в доковете мичманът беше налегнат от лоши мисли. Консулът в Шанхай, острещият моливи в щаба, най-сетне, язвителният Стеман — никой даже не му благодари за всичко, което беше изтърпял, и като че ли бяха готови да смятат не за заслуга, а да го обвиняват заради неговите бягства от плен, сякаш бе нарушил изискванията на устава. Като не знаеше къде да се дене от самия себе си, Панафидин надникна в магазина за ноти на братята Сенкевич, които още през стъклото на витрината се усмихваха на мичмана.

— Не искате ли да прегледате някои нови неща при нас? Ето изпратили са ни Скрябин от Москва, ето и Рахманинов… всичко най-ново. Прекрасни издания — на фирмата „Юргенс“.

Панафидин прелисти небрежно нотите:

— Благодаря. Но аз осиротях… уви, така е. Стана му още по-гадно. Помисли си дали да не влезе в болницата и да се полекува малко от някаква болест?

Медицината е такова нещо, че щом легнеш на болничното легло, и веднага ще ти намерят болести. Потънал в такива тъжни мисли, Панафидин излезе под звуците на войнствен марш, идващ откъм зеленината на Адмиралтейската градина. В кафенето седна под един чадър. Както и миналия път, поръча си кафе-гласе. Беше му неуютно, самотно. Оглеждайки разсеяно публиката, мичманът изведнъж скочи, като едва не събори с коленете си нестабилната масичка…

Да! Както и миналия път, тя бе тук.

Жената с ослепителната красота усамотено пиеше лимонада.

Но нали сега той знаеше името й. Най-сетне, имаше мъжки права над нея… Панафидин се приближи решително:

— Джени! Какво щастие, че отново ви срещнах. Нямам думи да изразя сложните чувства, които успяхте да предизвикате у мене…

Без да го изслуша докрай, красавицата започна да вика силно:

— Миша… Миша! По-скоро ела… но къде си? Към тях вече се приближаваше солиден капитан втори ранг с бял мундир и гамаши от бяла кожа.

— Какво се е случило, прелест моя? — попита той, неправилно изговаряйки „р“.

— Щом ти се отдалечи, и този мичман… изведнъж започна да ми прави някакви странни намеци. Уж че аз с него… о, ужас!

Капитанът втори ранг пощипваше брадичката си в стил „дьо катр“.

— Дайте обяснение! Или се познавате със Зинаида Ивановна?

Панафидин и сам не знаеше как да обясни всичко:

— Виждате ли, наскоро пътувах по море от Осака за Шанхай… без билет, разбира се. Но в първа класа на френския параход „Прованс“. Не може да греша! Възможна ли е такава прилика?

— Какъв Шанхай? — възмути се капитанът втори ранг. — Каква прилика? Злато мое, кога си успяла да отидеш в Шанхай?