Валентин Пикул - Крайцерите (Роман из живота на един млад мичман)

— Изглежда, нашето отплаване се забавя?

Компрадорът прекрасно владееше английски:

— Да, полицията на Осака се претрепа да търси онези глупави американци, които тези дни са ограбили банката, след като убили касиера. А къде могат да избягат с парите? Само в Шанхай… Затова и всички кораби, заминаващи за Шанхай, полицията ги подлата на обиск.

Панафидин изстина. Разбира се, че японците ще отворят куфара му, в който е свито онова кимоно хаори със знака на руски военнопленник. Трябва нещо да се измисли. Но… какво? Вестникарските басни за онези гратисчии, които кръстосват океаните върху купчини въглища или в трюмовете, където цвърчат плъхове, са добри за глупаци, а Панафидин знаеше, че всички бункери и трюмове преди излизане в морето са здраво и плътно затворени. Широката, застлана с арабски килими стълба със стъклени перила го отвеждаше към долната част на парахода…

— Какво ли не става по този свят — уверено повтори на глас.

Оказа се в бара, полутъмен и почти празен. Небрежно поиска уиски. През широкия прозорец видя, че при трапа капитанът вече приема цяла глутница полицаи и чиновници на японската митница. Веднага беше вдигната сходнята, за да се прекъсне връзката с брега. Мичманът погледна надолу — ако скочи от кораба върху пристана, счупването на двата крака бе сигурно, високо e!

И сега го обзе абсолютно спокойствие.

— Още едно уиски — каза той на гарсона.

В паметта на мичмана още витаеше миризмата на отвратителна супа от настъргана ряпа, в ушите му не стихваха дивите вопли на японските грешници от военния затвор Фукуока: „Ха-ха-ха-ха…“ И изведнъж забеляза една усамотено седяща жена с поразителна красота, която държеше между тънките си пръсти чаша с крюшон. „Къде ли съм я виждал? — изтръпна Панафидин. — Нима това е тя?“

Веднага изплува споменът за горещата вечер във Владивосток. Игор Житецки, бързащ на връщане от телеграфа, студеното кафе-гласе в сладкарницата на Адмиралтейската градина… Да, да! Именно в онази вечер, наблизо до тях седеше тази красавица, по някакво чудо пренесена от улица „Светланска“ в бара на френския параход „Прованс“.

Отдалеч се любуваше на непознатата. Познанията му по японски език се оказаха достатъчни, за да разбере долетялата от горната палуба фраза на полицая:

— Започваме обиколката от този борд, като ще се движим по посока на часовниковата стрелка, за да завършим огледа в ресторанта за пътници…

Панафидин нямаше какво да губи. Приближи се до жената:

— Не зная коя сте, а и вие няма да знаете кой съм аз. Но лицето ви се е врязало в паметта ми още от една среща във Владивосток. Аз съм офицер от руския флот и избягах от японски плен. Ако сега ме хванат, отново ще бъда хвърлен в затвора. А съм още млад, искам да отида у дома… във Владивосток. Помогнете ми.

— Добре — отговори невъзмутимо жената и не помръдна от мястото си, докато не допи крюшона. — Сега елате с мене — надигна се тя — и разказвайте нещо смешно.

Непознатата заведе мичмана в помещение от първа класа; една от междинните каюти й служеше за спалня.

— Веднага се съблечете и лягайте — каза тя.

Твърде силно щракнаха ластичетата на корсета и, излетял встрани като унитарен патрон от боен снаряд. На вратата вече чукаха — полиция! Панафидин притихна под яркочервеното одеяло, а неговата спасителка, едва открехнала вратата, даде възможност на японците да се убедят, че е гола.

— Но аз вече спя — каза тя и се чу как японските полицаи продължиха нататък, звънтейки със сабите…

Настъпи тишина. Жената тихо легна до него.

— Как се казвате? — попита Панафидин.

— Джени…

Зад борда шумно изпляскаха вързалата, хвърлени от брега. Във вътрешността на „Прованс“ бойко затракаха машините.

— Толкова съм ви благодарен — каза мичманът.

— Всичко това е много забавно — отговори Джени, протягайки ръка, за да го прегърне. — Но има само една незначителна подробност, която променя нещата…

— Каква именно?

— Аз никога не съм била във Владивосток…

И като го каза, тя се впи в мичмана с дълга и разтърсваща целувка. Това вече не беше Виечка с нейния регламент от три секунди.

Руският консул в Шанхай не изпадна във възторг от разказа на Панафидин за приключенията му.

— Не разбирам как ви е дошло наум да рискувате, след като мирът вече е подписан? След някой и друг месец щяхте да бъдете депортиран за родината по официален път. Всички руси обичат да разбиват врати, които лесно могат да се отворят с обикновено натискане на дръжката. Впрочем седнете, господин мичман…