Валентин Пикул - Крайцерите (Роман из живота на един млад мичман)

Накрая Панафидин събра сили да попита за съдбата на есминеца „Громкий“, командуван от неговия роднина Керн — чичо Жорж, веселия и храбър капитан втори ранг. Отговориха му:

— Съдбата на „Громкий“ е загадка за всички ни. За този есминец се носят легенди, че уж е извършил подвиг, равен на подвига на „Стерегушчий“… В Киото вече бяхте ли?

— Не. Канех се — каза Панафидин.

— Отидете. Казват, че в Киото има един оцелял от „Громкий“. Фамилията му лесно се помни — Потьомкин.

В древния Киото, бившата столица на Япония, понасяха пленническите несгоди двама адмирали — Рожественски и Небогатов, заобиколени от своите щабове и флагофицери. Мичман Владимир Потьомкин още не беше се оправил от сътресението, разказът му напомняше телеграфна лента, която изстрелва къси фрази:

— Ние се бяхме устремили към Владивосток. Преследваха ни. Едновременно четири миноносеца. Отначало поддържахме двадесет и пет. Попадение в котела. Задържахме на седемнадесет. Свършиха снарядите. Падна флагът. Керн изпрати един матрос на мачтата. С пирони и чукче. Заковаха флага към мачтата. Неподвижно… След това вече нищо не си спомням. Дали Керн е потънал или са го убили — не зная.

Разбира се, чичо Жорж не е оцелял и тъжното е, че вече никога няма да види напечатан „Панафидинския Летописец“. Пак тук, в Киото, мичманът срещна и Саша Трусов.

— Заповядайте! — каза Трусов, отваряйки тежките врати на един старинен японски храм. — Бъдете наш гост. Между другото, не сте ли чули какво става в Портсмът? По улиците японците дрънкат, че уж мирът вече бил подписан… Минете. Ето насам. По-смело.

Вътре в храма японците бяха преместили по краищата позлатените си богове, а средата на сградата бяха оставили за настаняване на пленените офицери от руския флот.

— Сядайте — каза той, посочвайки отворения куфар. — Реших да подредя пъртушините си… Виждате ли? Наследство от отминалото време, когато се перчех на брега. Прекрасен костюм от Хонконг, вратовръзка и нагръдник с идеален пластрон, всичко е както трябва… Мама много обичаше да ме вижда докаран.

— Мама? — повтори Панафидин. — Аз се познавах с майка ви и със сестра ви. Виждахме се на вечерите в дома на лекаря Парчевски на „Алеутска“, където свирех на виолончело. Спомням си как веднъж майка ви каза, че много й приличам на нейния син… тоест на вас, Александър Евгениевич.

— Възможно е — съгласи се Трусов-младши, след като огледа Панафидин. — Имаме еднакво телосложение… Какво гледате така?

— Гледам… — каза Панафидин, прехвърляйки нещата в куфара. — Гледам и си мисля. А ако ви взема всичко това?

— Защо? — учуди се Трусов.

— За да го предам на майка ви.

— По какъв начин?

Панафидин премери на своя врат чуждата якичка:

— Точно по мярка! Веднъж избягах от плен… по време на войната. Какво ще стане, ако се опитам отново да избягам… в мирно време?

Настъпи продължителна пауза. После мичман Трусов бързо нахвърля в куфара всички неща от своя тоалет и го захлупи.

— На мене също ми е идвала наум такава безумна мисъл. Но не ми стигаше решителност… Вземайте всичко заедно с куфара. Ето ви и моите пари.

Панафидин попита като за нещо съвсем обикновено:

— Какво да кажа на майка ви?

— Нека чака. Аз скоро ще се върна.

— Но аз ще се върна преди вас… ако ми провър-ви!

Денят беше 23 август — ден, в който бе подписан Портсмътският мирен договор. Япония преживяваше бурни дни, по улиците имаше толкова сбивания, толкова демонстрации, митинги и пожари, че на полицията не й беше до някакъв си „акачихе“, който препускаше вечерта с дженерикша по посока на пристанището Осака…

В пристанището имаше няколко кораба, ярко осветени с електричество, но на Панафидин му предстоеше да познае кой от тях ще откачи най-рано вързалата. Сега мичманът имаше само един документ за самоличност — собствената дързост, която понякога е по-скъпа от всякакъв пътнически билет за класа „лукс“ (с вана и двойно легло). Не трябваше да се суети, за да не привлече вниманието на пристанищните пазачи.

„Какво ли не става на този свят!“ — каза си мичманът…

С уверената крачка на човек, който си знае цената, Сергей Николаевич се изкачи по сходнята на френския параход „Прованс“, използувайки удобния момент, когато изпращачите слизаха на брега, а пътниците се качваха на палубата. При това третият (или четвърти) помощник на капитана, още младо момче, беше се зазяпал в жените и Панафидин, като мина покрай него, леко повдигна цилиндъра на главата си. След това изтича на променаддека, където се шляеха някакви господа с безцеремонни дами, важно крачеше един китайски компрадор и се разхождаха две бъбриви японки. В този момент мичманът беше благодарен на майка си, която го накара да научи френски език, и на Морското училище, което безмилостно му беше втълпило трайно познаване на английския. Позаглеждайки се към мостика, Панафидин забеляза, че капакът на пътния компас още не бе отворен, а капитанът не бързаше да проверява машинния телеграф. Вързалата дебели колкото човешка ръка, превити на осморки, оставаха както преди затегнати върху пристанищните кнехтове. Колкото се може по-равнодушно, той се обърна към китайския търговец: