Валентин Пикул - Крайцерите (Роман из живота на един млад мичман)

Най-накрая остава да кажа и последното: в боевете край Мукден японците придобиват ценен трофей — леглото, на което е спял Куропаткин. То е като постелята на младоженка — цялото в дантели и рюшчета. Леглото тържествено е закарано в Токио, там го поставят в музей и го показват срещу заплащане. Японците се нареждат бързо на опашка, за да се полюбуват на леговището на руския пълководец, който е заменил суворовския девиз „Окомер, бързина, натиск“ с друг: „Търпение, търпение и пак търпение.“ Разбира се, човек може да бъде търпелив, като лежи на такова легло, но колко време може да се подлага на изпитание търпението на другите?… Ще посоча един факт, който се знае от малцина у нас: през Руско-японската война Куропаткин става милионер.

Читателят е грамотен, нека сам си направи изводите…

В. И. Ленин пише в статията си „Падането на Порт Артур“: „Японците постигнаха главната си цел във войната. Прогресивна, напредничава Азия нанесе непоправим удар на изостанала и реакционна Европа. Преди десет години тази реакционна Европа начело с Русия се изплаши, че млада Япония разгроми Китай, и се обедини, за да й отнеме най-добрите плодове на победата. С възвръщането на Порт Артур Япония нанесе удар на цяла реакционна Европа…

Не руският народ, а руското самодържавие започна тази колониална война, която се превърна във война между стария и новия буржоазен свят. Не руският народ, а самодържавието стигна до позорно поражение. Руският народ спечели от поражението на самодържавието.“

Панафидин твърде жестоко беше разделен с Шаламов и на сбогуване те силно се разцелуваха. Връвчицата, с която ги бяха завързали стражарите, се оказа скъсана; матросът я смота накуп, като си я прибра за спомен… Каза през плач:

— В нашето село имаше една врачка, много умна бабишкера. Та тя казваше: когато някои хора си чукнат главите, без да искат, дълго ще бъдат заедно и ще мислят като един. Сбогом…

В пътническия влак целият вагон беше зает от китайци с много висок ръст. Стражарят обясни, че наскоро в Япония са пристигнали 600 китайски офицери на старата императрица Цъси. Обучени по-рано в Германия и в Русия, сега те са побързали да се учат наново при победителите японци. Този път Панафидин го откараха далеч — в изолатора на остров Ниносима, доскоро безлюден, а сега новичките му бараки бяха пълни с пленници от гарнизона на Порт Артур.

Тук го намери мичманът от квантунския флотски екипаж Саша Трусов, син на командира на „Рюрик“. Той представи на Панафидин своя другар по нещастие, също мичман:

— Това е Володя Витгефт, синът на нашия адмирал.

Разговорът не вървеше, още повече че Саша Трусов искаше да научи как е загинал баща му, а Панафидин по време на боя не беше се качвал на мостика и нарочно поведе разговор за други неща:

— В нашето семейство например често можеше да се чуе: „Това беше преди войната“, „Това се случи след войната…“ Получи се някакъв стабилен водораздел — от и до. А ние, господа, принадлежим към едно поколение, което съвсем не може да се вмести с жизнения си срок в тези фатални рамки. Увиснали над пропастта на мира между две войни, ние не сме очаквали войната, тъй като твърде много умувахме за вечния мир… Струваше ни се, че ние, наследили победите на бащи и деди, от самата природа сме създадени само да побеждаваме!

Володя Витгефт се съгласи с него:

— Да. И дали не поради това бяхме безразлични към политиката, към развитието на оръжията? Животът жестоко отмъсти на всички ни заради нашето срамно равнодушие към подвизите на миналите поколения.

— Може би — кимна Саша Трусов. — Свикнахме да се отнасяме към раните на бащите с някакъв нехаен хумор. Струваше ни се, че като си припомнят някогашните страхове, те преувеличават заслугите си… Значи не сте видели баща ми мъртъв?

— Престани, Сашка! — трепна нервно младият Витгефт. — Зная например, че от татко е останал само един крак и са го хвърлили в морето с топовни салюти… От това съвсем не ми става по-леко. По-добре е да не знаем всички подробности.

Панафидин попита къде е сега ескадрата на Рожественски.

— Като че ли е в Мадагаскар — му отговориха те. — Какво може да промени сега в нашата съдба нейното пристигане? Нищо.

— Там е чичо ми, капитан втори ранг Керн, води миноносеца „Громкий“…

Панафидин мечтаеше да се завърне при своите в Мацуяма, но по някакви съображения японците го разкарваха по цялата страна, без да му позволят да отседне някъде за дълго, да завърже приятелски връзки. Той пишеше писма — и до родината, и до Мацуяма, но отговор нямаше. През 1905 година режимът в лагерите за военнопленници се влоши, а лошо осведомените руски вестници продължаваха да кадят тамян за „човеколюбието“ на противника. Междувременно японското правителство отдавна беше започнало да призовава своя народ „да затегне коланите“ и, естествено, затегна докрай коланите върху окльощавелите тела на военнопленниците, които не знаеха тук на кого да се оплакват. Започнаха да държат пленниците полугладни. Офицерите, които си имаха пари, бяха оставени на „изхранване“ от паразитите бакали, които никога не връщаха ресто от каквато и да е банкнота, нахално твърдейки, че им трябва „благодарност“. Мнението за честността на японците силно беше разклатено, когато русите се сблъскаха с тези чакали, скубещи и последната копейка от бедняците.