Валентин Пикул - Крайцерите (Роман из живота на един млад мичман)

Отзвукът от руската революция, изопачен от каналите на вражеската информация, вече достигаше японските брегове и на Панафидин никога още не му се беше случвало да чува толкова глупости, колкото през тези дни… Офицерите, настроени реакционно, се възмущаваха:

— На нашия „панаир“ сега само революция му липсваше! Всяка революция е като тор, върху който израстват какви ли не бурени. Така е мислел още Наполеон, когато е бил лейтенант…

— Пази боже! Нима върху този тор Наполеон по-късно е израсъл, подобно на див плевел?

— Не. Благоухаел е като цъфтяща лилия. Но всички тирани обичат да забравят онова, което са издрънкали през младостта си… За нас, верните слуги на престола, най-прекрасната демокрация е остър нож, намазан отгоре със сладък мед.

Либерално настроените офицери разсъждаваха иначе:

— Господа, нали няма да отричате, че благодатният вятър на реформите ще освежи нашето отечество, ще обнови тромавия и стареещ апарат на държавната власт… И по-добре е сега да се изпусне излишното налягане от котлите, отколкото да се чака кога тези котли ще избухнат с грохот, подобен на Везувий.

— Да върви всичко по дяволите! — намесваше се Панафидин в спора. — Аз съм на двадесет и две години, току-що съм влязъл в живота, но вече се чувствувам немощен старец… Бих искал точно да зная кой е виновен за нашите позорни поражения.

— Успокойте се, мичман, всичко ще се нареди.

— Кога? — бунтуваше се Паиафидин. — Или вие се надявате, че откъм морето ще дойде Рожественски и ще вн освободи от плен? Та аз вече съм преминал изпитанието на Цушима! И зная, че няма друг път за ескадрата. Нея също я очаква Цушима, покрай която тя не може да премине…

Сякаш за да засилят позора на царизма, японците бяха събрали анкетни данни за почти поголовната неграмотност на пленените войници, които едва умееха да се подпишат, и тази позорна статистика бе публикувана в чуждестранния печат, като предизвика страшен смут в министерските кръгове на Петербург. Излизаше, че царска Русия заплаща с кръв и неграмотността.

— Не зная за вас, господа, но мен ме е срам, — казваше Панафидин. — Значи работата опира не само до качеството на снарядите, а има и по-дълбоки причини… Ясно е защо ни бият. Сутрин цяла Япония е изпълнена с гласове на учениците, в услуга на които в училищата има всичко, даже плувни басейни. Японските студенти така зубрят в трамваите, че на всеки завой падат в безсъзнание. А ние, великорусите, с пищовчетата и, бам — дипломата ти е в джоба… Ние всички с вас сме безбожни лентяи. Най-напред трябва да ни пердашат, а след това да ни учат…

През тези дни Япония изведнъж някак настръхна, подозрително притихна, сякаш се вслушваше в нещо отдалеч. Тревожните погледи на японците бяха обърнати към мъгливата далечина на океана, откъдето минаваха пътищата към Цушима. За тях, островните жители, морският фактор във войната си оставаше, както и преди, по-важен от сухопътния.

Неочаквано затихна и войната в Манджурия: Куропаткин, както му е редът, загуби сражението край Мукден и отново, както му е редът, оттегли назад войските, а фронтовата линия се стабилизира, сякаш застинала в най-новите форми на войната — позиционните! Създаваше се впечатление, че японците, стреляйки лениво от време на време към нас, вече не са заинтересовани от по-нататъшното придвижване на север, към Харбин… Каква е била причината? Къде се е дянал устремът на самураите? Сега вече знаем, че Япония е била изтощена до крайност, а центърът на военните действия се пренася към проливите близо до Цушима, където главната схватка между двата флота ще реши изхода от цялата война…

Прибягвайки до шаблонния израз, тук пиша, че „целият свят е затаил дъх“, когато двете руски ескадри (на Рожественски и на Небогатов) завършват последното зареждане с въглища и поемат курс към остров Квелпарт, зад който заплашително зеят гърлата на Цушимските проливи и където ги дебнат присвитите очи на адмирал Того, прилепени до лупите на оптичните далекомери от системата на Бар и Струд… Рано сутринта на 15 май берлинският милионер Менделсон изпраща в Петербург бърза телеграма до министъра на финансите В. Н. Коковцев. Съдържанието на депешата е такова, че Коковцев за миг се втрещява. Като перва с пръст и оправя ослепителния си маншет, министърът с господарски жест посяга към телефона. В сградата на Адмиралтейството взема слушалката управляващият Морското министерство:

— Адмирал Авелан слуша.

— Фьодор Карлович, вие още нищо ли не знаете?