Валентин Пикул - Крайцерите (Роман из живота на един млад мичман)

Авторитетът на генерал Бринк се крепеше върху трудовете по теория на стрелбата, превеждани в Англия и Германия, и изведнъж пристига тази „муцуна от тайгата“, както мислено Бринк нарече свещеника, и се осмелява да му говори разни дързости.

— Ние дадохме на руския флот прекрасна напредничава техника. И не отговаряме за това, че вашите неграмотни хора от крайцерите не са могли да я използуват правилно. Но това вече е въпрос на бойна подготовка и затова на вас, миличък, ви препоръчвам да отпътувате от Литейния проспект за Адмиралтейството на края на Невския…

Конечников извади и постави пред него листчета от хартията, подарена още от Фуджи, изписани през нощта в японската барака в Мацуяма.

— Щом аз не съм компетентен по артилерийските въпроси, ето ви авторитетното мнение на господата офицери, специалисти от флота… Разберете — убеждаваше той горещо Бринк, — хората са писали това в плен, залагайки главата си, ръководени от най-добри патриотични чувства. Тези листчета не бива просто да се „подшият към делото“… Пленените моряци от „Рюрик“ са силно загрижени занапред в руската артилерия, да не възникват пропуски, които могат да се нарекат трагични… ако щете, заради бъдещето на флота!

Антон Францевич Бринк отговори по човешки:

— Дълбоко уважавам страданията на хората, оказали се във вражески плен. Заради това уважение ще направя всичко. Оставете ми тези записки, ще донеса тяхното съдържание до най-висшите инстанции на властта… Можете да ми вярвате. Всичко хубаво.

Той сгъна разноцветните хартийки, подписани от офицерите на „Рюрик“, и скоро те се озоваха в обемистата чанта на военния министър Сахаров. В края на поредния доклад пред императора Сахаров нареди тези листчета като красиво ветрило пред негово величество, молейки да им се обърне най-сериозно внимание. Николай II обърна най-сериозно внимание на това, че хартийките бяха много изящни — розови, небесносини, жълтички.

— Виктор Викторович, откъде е тази забавна хартия?

На Сахаров му се наложи честно да признае.

— Прощавайте, но това е японски… пипифакс!

Императорът изтърси гнусливо царствените длани:

— Дявол знае какво ми поднасяте, без да зная! Те си бърсали там… а аз трябва да вниквам. В края на краищата, можехте да препишете отново всичко, а не да ми пъхате тези бърсалки…

За свое нещастие Конечников, използувайки шанхайския опит, даде обширно интервю за столичните вестници, в което повтори много неща от изложените на японския пипифакс. Разглеждането на въпроса за „своенравието“ на йеромонаха беше пренесено от висшите инстанции в благоуханните чертози на Светия синод, където именно решиха да „усмирят“ горделивостта на крайцерския поп с пост и молитви… След много дълго пътуване Алексей Конечников се събуди в една шейна от шумното пръхтене на конете, покрити със скреж. Отвори се със скърцане, замръзналата врата на светата обител и Конечников позна Спаско-якутския манастир, откъдето и беше започнал неговият път към огромния свят, изпълнен с всякакви чудеса… Беше върнат там, откъдето бе започнал. Не зная как е завършил живота си този талантлив син на якутския народ. Може и да се е примирил. А може и да е избягал.

Само че въпросът е накъде да се бяга и далече ли можеш да избягаш?

Може да се избяга надалеч. Даже много…

Но най-напред свършиха краставичките, на които Шаламов се оказа голям любител. След това оглозгаха до кости бутовете, вече понамирисващи не както трябва. В края на „пиршеството“ бегълците дълго и скучно смучеха японски бонбончета. За крехкия наглед мичман как да е, но как да я кара побойникът Шаламов?

— Да се краде, все едно, не може — казваше той. — Че то само в Русия има съзнателни хора — напердашват те и после ти прощават. А тук, в чужда страна и при чужди хора, не върви да се краде…

Вървяха по един планински склон, обрасъл с борова гора.

Изведнъж право пред тях изникна някакъв стар японец със сноп пръчки на гърба. При вида на русите той не показа никакво учудване. Обърна се спокойно и продължи нататък.

— Ще ни издаде, дъртакът му — каза Панафидин.

— Ами не можем да го утрепем — отговори Шаламов.

Скоро видяха как от околните села бегом се събират хора с малки байрачета. Бегълците свиха настрани, но от този момент нататък им се струваше, че постоянно ги следят нечии очи. Много очи! Измъчени от глад, целите в кал от оризовите полета, те започнаха да се мятат между села, горички, гробища, казарми, пътечки… Това си беше истинска хайка — в първите дни ги преследваха десетки японци, на другия ден те бяха вече стотици, и накрая хиляди жители на околността обкръжаваха бегълците тихо и безмълвно, но учудващо организирано.