Валентин Пикул - Крайцерите (Роман из живота на един млад мичман)

Настаниха пленниците в казарми, намиращи се в покрайнините (офицерите отделно от матросите). Японците поръчаха на Иванов XIII да състави списъци на ранените и здравите, което той и направи. Преводачка беше младичката Цутибаши Сотико, която мнозина познаваха от предишния, тъй весел живот във Владивосток. Пак от нея разбраха, че няма да ги задържат в Сасебо — ще ги изпратят в Мацуяма.

— Хубав град курорт — чуруликаше Сотико.

— А пък аз съм бил там — мрачно възвести старецът Анисимов. — Не е лошо градчето, само че у нас в Тамбов е по-хубаво…

Японците оставиха русите да се поотпуснат, да свикнат в казармите, после започнаха да ги мъкнат на разпити. Най-леко от всички се отърва йеромонахът Алексей, който каза, че нищо не знае освен молитвите. Затова пък на другите офицери японците извадиха душите. Пред Панафидин разгънаха картите и схемите на Владивосток, искаха да им разкаже за готовността на фортовете в околността.

Иванов XIII нареди да се съобщи в матроската барака:

— Да мълчат, ако започнат да ги разпитват. Мигай на парцали, нищо не съм ни чул, ни видял — това е…

Японците не даваха на пленниците нито хартия, нито моливи, нито вестници. Но ги хранеха добре и даже се опитваха да задоволят националния вкус на русите. Вечерта, когато се разхождаше пред своята барака, Панафидин срещна Николай Шаламов и ужасно му се зарадва. Разказа му, че и досега не може да разбере как се е оказало в морето неговото виолрнчело, което му бе спасило живота.

— Ами че аз го изхвърлих — отговори Шаламов.

— Ти?

— Ами да. Нали вие сам казвахте, че ако дойде краят, то най-първо да спасяваме вашата бандура… И аз реших да угодя на ваше благородие. Взех я и я метнах зад борда.

— Добре. Хайде сега да помислим как да избягаме оттук.

— Та това е най-простото нещо. Само да се позапасим със сухари. А добре е също и с краставички. Че то без краставички живее ли се?

Но отначало решиха да се поогледат в Мацуяма.

Мацуяма е пристанищно градче на остров Шикоку, който се намира в южната част на Япония (префектура Ехиме). В своята книга „Японци и руси“ японският писател Шинтаро Накамура пише, чеживотът на военнопленниците в лагерите на Мацуяма „бе много свободен: те играеха карти, пееха, танцуваха… Някои от тях даже отглеждаха пойни птици… В училищата ги посрещаха радушно, гощаваха ги с чай и сладкиши… Пленниците често ходеха на серните извори Дого близо до Мацуяма… След банята прекарваха времето си приятно, пиейки бира.“

Нямам основание да не вярвам на автора, приятел на нашата страна, но от мемоарите на военнопленници зная, че душевното им състояние е било отвратително. Никакви привилегии и отстъпки, узаконени с решение на хагските конференции, не са можели да спасят руските хора от усещането за своето позорно положение. Пленът си е плен и тогава на никого не му е до японска екзотика. „Животът в плен — пише доктор Солуха — е много тежък нравствено и независимо от това, че не мога за нищо да упрекна японците в тяхното държание към пленниците, постоянно мечтаех за онзи щастлив ден, когато ще бъда свободен.“ Обаче по линия на Червения кръст докторът изпрати на жена си във Владивосток картичка да не го чака скоро, тъй като ще се забави в Мацуяма по своя воля.

— Какво има, док? — учуди се Иванов XIII. — Та вие не сте комбатант като нас, грешните. За вас пътят към родината е отворен.

— Скъпи Константин Петрович — отговори Солуха, — все пак аз съм лекар и не мога да изоставя своите ранени. Нещо повече, моят тукашен колега, японският професор Кикуци, е бил асистент на професор Брунс в една клиника на германския град Тюбинген, затова, като му асистирам, мога да науча много неща… Ние, лекарите, не трябва никога да пренебрегваме чуждия опит!

При него всичко беше ясно — Солуха е човек на дълга и затова нека жена му да почака. По военните закони всички некомбатанти (лекари, свещеници, волнонаемни, а също така и сакатите) имаха право на депортиране. Впрочем японците, за да се освободят от излишни гърла, охотно пускаха да си заминат в родината и онези офицери, които им даваха „честна дума“, че след завръщането вкъщи повече няма да участвуват в тази война…

Очарователната Цутибаши Сотико предупреди Алексей Конечников, че вече са му извадени документи в кантората на френския консул и скоро той като некомбатант ще може да замине за родината. Якутът се заопъва, казвайки, че и той както доктора също има задължения пред паството си. Но тогава Иванов XIII многозначително му намигна да не упорствува. Конечников притихна на своята рогозка, опъната на пода. Но когато Сотико излезе, попита лейтенанта: