Валентин Пикул - Крайцерите (Роман из живота на един млад мичман)

— Русике… русике — викаше го той почти нежно. Изтеглиха Панафидин върху трапа и буквално в следващия миг форщевенът на „Адзумо“ строши под себе си крехкото тяло на виолончелото, което грейна от разчупения калъф с благородния блясък на лаковото си покритие.

Японските матроси изведоха под ръка на палубата плачещия мичман. Това беше плен — страшният, унизителен плен, винаги оскърбителен за всеки честен човек…

С височайше утвърдено на 21 март решение на Военния съвет е установено:

Разрешава годишно на всеки военнопленник да се отпуска за боядисване в черно, смазване и поправка на обувките, както следва: за боядисване в черно на два чифта ботуши 15 копейки, за смазване на ботушите през цялата година 60 коп., за закърпване на бельото 20 коп., за пране на чаршафи, калъфки и кърпи — 60 коп., за покупка на сапун за баня, за миене на ръцете и за пране на бельото — 90 коп. Всичко по 3 рубли 35 копейки на всеки пленник годишно с осигуряване на произтичащия разход от военния фонд…

За което съобщавам по Военното министерство за всеобщо сведение и ръководство.

Завръщането във Владивосток напомняше траурна процесия, само че без музика и факлоносци. Общо жертвите в екипажите наброяваха 1178 матроси и 45 офицери. „Такива загуби в личния състав не е имало още в нито една морска битка след Наварин (1827 година) и, по-точно, нашият флот от времето на Александър I досега нито веднъж не е претърпявал подобни щети. Наистина — отбелязват историците на флота — това трябва да са железни същества, за да издържат такъв адски бой.“

— Андрей Порфириевич — разпореди се Йесен, който трето денонощие не беше напускал мостика на „Русия“, — мисля, че всички „резултати“ от боя трябва да погребем в морето… Няма смисъл да обременяваме жителите на Владивосток с това страшно зрелище.

Мъртвият капитан втори ранг Берлински още лежеше на мостика, покрит с Андреевския флаг, и капитан първи ранг Андреев кимна с глава към мъртвеца:

— А него… също ли зад борда?

— Оставете го. Поне един да погребем в земята…

Веднага след като се откъснаха от Камимура, сред матросите от екипажите възникна нервно вълнение:

— Къде отиваме? Бърза като за панаир!

— Наистина, защо изоставихме „Рюрик“?

— Грехота, братлета! Взехме грях на душата си.

— Да, отвратителна работа. Но значи така трябва.

— Ами аз? Да не би да не трябва да живея?

— Мълчи, говедо! Много ти разбира главата…

Чак сега им се отрази предишното напрежение. На мостика на „Гръмобой“ се строполи полумъртъв капитан първи ранг Дабич, когото занесоха направо на операционната маса. Само лекарите се държаха бодро поради служебния си дълг. Но сред хората започнаха припадъци, повръщане, даже истерия. Други пък, напротив — започнаха да проявяват нездрава възбудимост, смееха се шумно без причина, не можеха да заспят, нищо не ядяха. Беше адска горещина, а охладителите бяха разрушени. Липсата на лед увеличаваше смъртността сред ранените. С големи усилия механиците оправиха ледопроизвеждащата машина, която в началото даваше само студена вода… Крайцерите изтръгваха с големи усилия 13 възла. Без тягата на комините намаля изгарянето на въглищата в пещите.

С всички сили ревяха духалата на компресорите, при което се получаваха множество искри, излитащи на снопове от повредените комини, и тези искри посипваха като златен дъжд редиците на мъртъвците, наредени върху юта, зашити в еднакви конопени савани.

По наклонените дъски, на фона на шумящите на кърмата знамена, убитите напускаха своите кораби, потапяйки се навеки в друга стихия.

Отзвучаха прощалните салюти, матросите наложиха барети и всичко свърши. Андреев си отброи 15 капки валериан.

— Да се разчистят палубите! — започна да нервничи той.

— Виж го ти, откачения… вече започна — мърмореха матросите.

Боцманските команди изринаха с лопатите в морето останките от безименни човешки тела, топки бинтове и купчина разни отломки. Там, където се беше проливала кръв, сега останаха широки петна от бяла вар. Надстройките на крайцерите бяха изядени от лишеите на обгарянията на местата, където шимозата бе изгорила боята и стопила метала…