Валентин Пикул - Крайцерите (Роман из живота на един млад мичман)

„Ура!“ му викаха сега, когато си отиваше от живота…

Близка експлозия отдалечи Панафидин от Шаламов и главата на матроса се загуби сред множеството глави, с които беше осеяно морето, сякаш някой беше нахвърлял тук стотици топки. Чудна работа, във водата беше много хубаво! Панафидин почувствува огромно облекчение от морската прохлада, като че ли бе попаднал във вана след дълъг трудов ден, и почти радостно се отдаде на това всеобхватно блаженство.

Отначало мичманът плуваше, държейки се за койката, после я отстъпи на един останал без сили матрос, който се задъхваше от газовете на шимозата, попаднали в дробовете му. Някой го викаше отдалече:

— Към нас, към нас… Сергей Николаевич! Насам…

Но мичманът видя, че парчето палубна настилка със стърчащи по него болтове, за което се държаха десетина души, беше толкова малко, че той няма къде да се хване, и като се обърна по гръб, се остави във властта на силното течение. Надигайки понякога глава, Панафидин гледаше по посока на японските крайцери, като недоумяваше: „Защо не идват? Че сега от какво може да се страхуват?“ Но после си помисли, че навярно с този солен купел адмирал Камимура завършва акта на самурайското отмъщение към „Рюрик“ заради неговата доблестна съпротива… Някъде се чуваше човешки вик:

— Адреса! Запомни ми адреса…

Стана му ясно: някой се прощаваше с живота, умолявайки приятелите си да изпълнят последното му желание на този свят. А светът беше голям и слънцето стоеше в зенита, обгаряйки ги с лъчите си, които биеха почти отвесно. Панафидин разкопча панталона си и той неохотно потъна под него. По-трудно беше да се освободи от тесния кител, но и кителът замина да догонва панталона в тъмната, тайнствена дълбина. Обаче продължителното напрежение на битката, всичко, преживяно през тези часове, беше отслабило неговия организъм и започнаха да му идват наум какви ли не отвратителни мисли, сковаващи волята му да се съпротивлява. Мислеше си за недостижимостта на дъното, за акулите, хващащи плувците за краката, за това, че никога няма да види отпечатан „Панафидинския Летописец“, а да се умре на 22 години е тежко… С енергично поривисто движение, като разплиска водата, мичманът се преобърна по корем, за да плува по-близо до хората, но изведнъж усети, че остава без сили, че всяко замахване на ръката му се удава с усилие, като че ли премества свръхтежки чували. И тогава си спомни за птиците, които така и не напуснаха каюткомпанията на крайцера, кой знае защо си спомни и онази красива жена, която веднъж пиеше лимонада в Адмиралската градина…

— Хора! — започна да вика той, но отговорът беше мълчание.

Като навигатор мичманът вече бе разбрал, че е попаднал в струята на някое течение, каквито има много край Цушима, и то го отнася някъде встрани, обричайки го на самота. От това му стана страшно. Скоро Панафидин бе отнесен към една дълга ивица мръсна пяна, изхвърлена от отсеците на „Рюрик“; тази пяна беше гъсто премесена с пласт шуплести като вулканична пемза парчета шлака, вече отработена в пещите на котлите. И толкова голяма беше самотата му, че мичманът даже се зарадва на тази мръсна пяна, даже на тези леки парчета корабна шлака…

— Хорааа! — викаше той — Къде сте бе, хораа… И тогава нещо обнадеждаващо се мярна отпред. Насилвайки отслабналата си воля за живот, Панафидин продължи да плува по-нататък, не вярвайки на очите си. Сред парчетата шлака плаваше неговото вълшебно виолончело, великолепно звучащият „Гуарнери“. Това бе някакво чудо, но чудото бе станало… Панафидин се хвана за дръжката на калъфа с такава категорична увереност, като че ли сега му предстоеше да носи виолончелото към нови брегове, към нова, лъчезарна музика…

Слънцето безмилостно нагряваше тила на мичмана, който бе долепил лице до грапавия калъф на инструмента:

— Ето на… пак сме заедно… сега завинаги! Виолончелото, което имаше голям запас от въздух, се държеше добре над водата, а здравите ключалки на калъфа не позволяваха на водата да проникне навътре. Панафидин си спомни, че часовникът му беше останал в горния джоб на китела и сега вероятно още отброява времето, през което той потъва, докато не докосне далечното дъно. Но ако се съди по слънцето, трябваше вече да е около два-три часът, ако не и повече.

Забеляза, че в далечината японските крайцери вече започваха спасяването на рюриковци. Между тях фронтално се движеха миноносци.

— Ей, аната… аната! — викна тихо Панафидин. Бе изгубил представа за времето, когато пред него (и надвисвайки над него) израсна подобно на дамоклев меч изкованият форщевен на японски крайцер. „Идзумо“ — прочете той на неговата скула, но беше сгрешил йероглифа, това беше „Адзумо“. От борда леко спуснаха подвижен трап. Стоейки на долната площадка, до самата вода, един матрос с бели гамаши усмихнато му подаваше ръка: