Валентин Пикул - Крайцерите (Роман из живота на един млад мичман)

— Вече не можем да се взривим. Щурманът Салов се кълне, че бикфордовият шнур е бил в рубката, но там всичко е унищожено. Имало е запасен шнур в румпелния отсек, но там е наводнено… Значи ще се потопим чрез кингстоните!

— Дали ще задействуват? — отбеляза старшият механик Иван Иванович Иванов, тежко ранен. — Тук толкова друсаше, като на долнопробна каруца. При това, господа, и ръждата… колко години са минали!

Никита Пустосвят веднага излезе напред:

— Аз съм здрав като слон, нямам даже драскотина. Силен съм, ще превъртя ръждясалите щурвали. Доверете на мене тази чест!

— Благославям, бароне — съгласи се Иванов XIII.

Шилинг слезе в долните помещения, като взе със себе си Хайне и Маркович, за да му помогнат в тъмнината да се ориентира в клапаните за наводняване. „Рюрик“ не изведнъж, но забележимо трепна.

— Водата тръгна… господи! — започна да ридае Иванов механикът.

— Пуснахте ли птиците? — попита Иванов XIII.

— Да — отговори му Панафидин…

Камимура изчакваше капитулацията на „Рюрик“. Като забеляза, че русите не се предават и наводняват крайцера през кингстоните, той изпадна в ярост, след което заповяда да се продължи стрелбата. Един очевидец пише: „Това бяха последните изстрели, избиващи онези, които бяха издържали и оцелели в най-тежките минути на боя, а сега смъртта ги поглъщаше буквално в броените минути до неговия край.“ Именно през тези минути Солуха загуби фелдшера Брауншвайг.

Почти веднага беше засегнат от парче снаряд и самият Солуха.

— Е, край! — викна той. — Това е ужасно… не съм очаквал…

Матросите омотаха доктора в един корков дюшек, завързаха го набързо и го запратиха далеч зад борда:

— Нищо! Във водата ще се оправи по-бързо… Панафидин попита смутено Арошидзе:

— Нима това е краят? Какво да правим?

— Да се спасява който може… такава е заповедта. Вах!

— Чия заповед?

— Не зная. Но от мостика извикаха… Скачай. Вах! На горната палуба страшно ридаеше механикът Иванов:

— Нека поне някой… да ме застреля! Та аз не умея да плувам. Ама не ме блъскайте, все едно — няма да скоча зад борда. Все ми е едно. По-добре да остана тук…

Като ридаеше, споменавайки жена си, той се оттегли в каютата, заключи се отвътре и повече никой не го видя.

— Зад борда! — викаше от мостика Иванов XIII. — Изнасяйте ранените… сваляйте постелките на палубите… всички, всички зад борда!

„Като видях всичко това — пише А. Конечников, — отидох да изповядвам умиращите. Те лежаха по всички отсеци на трите палуби. Сред множеството трупове, сред откъснати ръце и крака, сред кръв и стенания аз започнах обща изповед (тоест една за всички!). Тя беше покъртителна: едни се кръстят, други протягат към мен ръце, трети, които не бяха в състояние да се движат, ме гледаха с широко отворени очи, пълни със сълзи… картината беше ужасна… Нашият крайцер бавно потъваше в морето…“

— Зад борда, зад борда! — кънтеше мегафонът от мостика.

Без крака и без ръце, сакатите хора пълзяха по траповете, крещейки от болка. Към морето летяха белите пашкули на моряшките койки, чиито дюшеци от корк могат да задържат човек над водата около 40 минути, а после потъват… За да се спаси от градушката на шимозата, екипажът се изсипваше в морето, понякога на групички, по няколко човека едновременно, при това матросите се държаха за ръце като деца в кръг… Панафидин наблюдаваше изумен как суетно си съблича панталона Никита Пустосвят, оставайки по нежнозеленикави долни гащи, украсени с дантелени фестончета.

— Какво гледаш? — изрева баронът. — Скачай…

Панафидин му показа обезобразените си ръце:

— Виждаш ли ги? С такива ръце няма да изплувам.

— Ако искаш да живееш, ще можеш да плуваш… след мене!

Покрай Панафидин се мярнаха разкошните долни гащи и баронът като рибка се скри във водата. Точно тогава отстрани дотича Николай Шаламов, сграбчи мичмана и го повлече към бездната… Японците щателно бяха фиксирали своите наблюдения. В 10:20 „Рюрик“ започнал да ляга на левия борд и чак тогава била прекратена стрелбата. Кърмата на крайцера потъвала в шумящото като шампанско море, при което рязко се оголил неговият яркочервен таран, и в 10:30 корабът с грохот се преобърнал с кила нагоре.

Дванадесет минути продължи агонията. Накрая крайцерът изпусна въздуха от отсеците с такъв шум, като че ли въздъхна смъртно уморен човек, и бързо изчезна под водата.

— Ура! — започнаха да викат плуващите матроси. — Ура, братлета…

„Ура!“ са викали, когато се е родил.