Валентин Пикул - Крайцерите (Роман из живота на един млад мичман)

— Дръжте се! — чуваха се призиви, едни и същи било край оръдията, било край пещите на котлите. — Братлета, да не посрамим честта на руския матрос… Бий Кикимора! Тупай Карамора!

Смъртта обезобразяваше всички поред, без да гледа чинове и титли. На кърмата на „Гръмобой“ отведнъж свали половин стотица матроси и офицери — труп върху труп. Разкъсваше хората на части, те изгаряха живи в долните отсеци, парата и врялата вода ги сваряваха, но силата на духа им си оставаше както преди победоносна. Капитан първи ранг Николай Дмитриевич Дабич се държеше мъжки. Снопове остри парчета от снаряд се врязаха под „гъбата“ на бойната рубка, две парчета засегнаха командира — в хълбока и в главата. Смъкнаха го едва жив долу. Старши офицерът капитан втори ранг Виноградски заместваше Дабич. След двадесетина минути сигналчиците отбелязаха:

— Бяга като ужилен… Носът му не се вижда!

С омотана в бинтове глава Дабич изтича на мостика:

— Е, слава богу, пак съм си на мястото…

Повторен взрив уби пет човека до него и за втори път го отнесоха в каютата — почти мъртъв. Виноградски продължаваше да управлява крайцера. Не мина и половин час, и, току-виж, Дабич пълзи по трапа към мостика — на четири крака, като куче.

— Николай Дмитрич! — Виноградски даже се обиди. — Нямате ли ми доверие? Нали ви заведоха в каютата, да бяхте лежали там…

Седемнадесетте наранявания едно след друго бяха източили всичката кръв на Дабич, но той изпълни докрай офицерския си дълг.

— Не се сърдете, миличък — отвърна Дабич. — Нямам каюта. Пръсна я на парчета. И ето, помислих си, че най-доброто място на света е мостикът…

Из интервюто на Н. Д. Дабич за вестниците: „Не можете да си представите как се притъпяват нервите по време на бой. Сякаш самата природа се е погрижила човек да може да издържи всичко това. Гледаш палубата — търкалят се ръце, крака, черепи без очи, оголени като в анатомичен театър, и минаваш покрай тях почти равнодушно, защото целият гориш от единственото желание за победа! На мене ми се наложи да остана на крак до последната минута.“

На „Гръмобой“ вече никой не се страхуваше от смъртта и затова от виковете на умиращия лейтенант Болотников „Искам да живея! Спасете ме!“ всички бяха потресени, понеже никой не мислеше за живота си.

06:38 часът. Руският флагман отново геройски разгърна крайцерите за защита на загиващия събрат „Рюрик“.

Започна най-убийствената фаза на боя, неблагоприятна за руските крайцери. „Русия“ и „Гръмобой“ с чести завои се опитваха да оградят „Рюрик“, подлагайки своите бордове на огъня, а Камимура прилагаше от близка дистанция анфиладен (надлъжен) огън. В носовите погреби на „Русия“ възникна пожар, толкова силен, че пламъкът излизаше като поток от всички пролуки, събаряйки железните врати на отсеците; приличащ на червени бивни, той изскачаше от илюминаторите като от дула на оръдия. Мостикът и рубките на флагмана се оказаха в центъра на пожара, цялото командуване начело с адмирала едва не изгоря. Хората бяха заобиколени с пламъци от четирите страни (стени), а над тях гореше петата плоскост — таванът. Пламтеше боята! Този чудовищен вулкан бушува около пет минути, докато не изгоряха в погребите всички барутни заряди, и тогава хората проникнаха в още нажежената атмосфера, потушавайки остатъците от огъня… „Русия“ вече остана без три комина, поради което котлите се задъхваха без тяга, скоростта на крайцера падаше с всеки загубен комин. В тези гибелни мигове Камимура закъсня със завоя и затова неговите крайцери се оказаха малко по на юг от нашите.

Това се случи в 07:12 и на мнозина от намиращите се на флагмана им се стори, че машините на „Рюрик“ се съживиха и той, раздвижил рулите, е готов да ги следва в единен строй. Йесен изкомандува:

— Вдигнете сигнал „Пълен ход… Владивосток!“.

Полумъртвият кораб изведнъж повтори сигнала на адмирала, което означаваше: разбрах ви.

— Отговори! Ей богу, ще се справи… ще им покаже!

— Да се следи вълната пред носа на „Рюрик“ — нареди Андреев.

— Тъй вярно, вълната… тъй вярно — радваха се матросите и всички офицери насочиха биноклите. — Да, тръгна с вълна, слава богу!

Йесен реши, че повече не бива да се чака:

— Докато Камимура се е отдалечил към южните румбове, сам бог ни кара да се откъснем на север… да се увеличат оборотите!

Завоят беше завършен в 07:20, но „Рюрик“ отново изостана, а Камимура вече настигаше отдалечаващите се крайцери. Не оставаше нищо друго, освен да се върнат отново за защитата на „Рюрик“, който в това време безпомощно се извърташе с носа към открито море.