Валентин Пикул - Крайцерите (Роман из живота на един млад мичман)

— Съвсем не е възможно — отвърна Андреев…

„Цяла ли е каютата? Не е ли изгоряло моето виолончело?…“

Панафидин за последен път видя Хлодовски — елегантен както преди, с папионка, сякаш се е върнал от бал, само бакенбардите бяха изчезнали от лицето му, изгорени от пламъка на пожарите. Обхождайки оръдията, той потупваше по раменете матросите:

— Ти си от град, ти си от село, но всички сте морски хора. Не отиваме нито на екзекуция, нито на бесилото, а в свещен бой за отечеството!

След малко от съседния каземат измъкнаха на носилка офицер: „На слепоочието с огромна рана, едното око изскочило, другото като стъкло, но кой е това — не можеше да се разбере…“

— Кого помъкнаха? — попита Панафидин.

— Хлодовски — отговори Шаламов.

— Ах, боже мой! Е, подавай,… подавай…

Линолеумът на палубите вече беше изгорял, навсякъде плискаше мръсна вода с парцали от бинтове. В тази вода, розова от кръвта, плуваха мъртъвци. Шаламов напъха снаряд в канала на дулото:

— Ах, майка му стара! Усещам, че вече не ни е до победа, а по-скъпо да продадем тоя скапан живот…

Елеваторите още работеха, подавайки от погребите снаряди и барут. Но артилерията не успяваше да ги изстрелва. Един японски фугас възпламени пирамидата от натрупаните за оръдията заряди. От торбичките се разхвърчаха дълги ленти с горящ барут. Извивайки се и съскайки като пепелянки, те подскачаха на височина до два метра и матросите ги ловяха с голи ръце, за да ги изхвърлят през отворените порти.

— Ще изгорим! Спасявайте се, братлета, кой как може…

Някой се совна през портите в морето, другите завикаха:

— Стой, мърша такава! Като ще пукаме, за всички ни има един ковчег. …

Някой отвори люка; показа се главата на прапоршчик Арошидзе, който влачеше след себе си маркуч под налягане:

— Дръжте… при нас е добре, при другите е още по-лошо!

Панафидин погледна обгорените си ръце, от които висяха черни парцали кожа:

— Вече край. Насвирих се на моя „Гуарнери“…

— В лазарета! — рече Шаламов. — Да ви заведа ли?

— Остани тук, аз ще стигна сам… сам…

Банята с лазарета беше вградена между въглищните бункери, които поемаха върху себе си японските снаряди. Разрушавайки външните бордове, взривовете всеки път предизвикваха шумящи свличания на въглищата, които с тонове се изсипваха в морето. Панафидин прекрачи в лазарета като в ада… Натъркаляни по пода, лежаха осакатени, обгорели, хъркащи, останали без очи, страдащи хора, а един сигналчик, загубил двете си ръце, се дърпаше от санитарите:

— На кого съм нужен такъв сега? По-добре направо през борда.

Конечников опрощаваше греховете на умиращите, кълцаше ленти от превързочните бинтове, а Солуха с черна престилка, стиснал в зъбите си пура, викаше на фелдшера Брауншвайг:

— Стига сте ги мъкнали в банята! Няма място… Всички в каюткомпанията, носете хората там! Заемайте каютите… по-бързо, по-бързо…

Като видя Панафидин, посочи му ъгъла:

— Ако сте дошли при братовчед си, той е ето там… вече свършва.

Плазовски беше още жив, пръстите му се опитваха да напипат шнурчето на пенснето, което беше стиснато между зъбите.

— Даня… нима си ти? Аз съм, Серьожа… чуваш ли ме?

Остро свистене заглуши думите му. Фугасите все пак дочупиха защитната стеничка до въглищата. Те бяха пробили главните тръби и сега нажежената пара под силно налягане се втурна в лазарета. Белите шумящи облаци задушаваха хората. Дъсчената преграда се разцепи като прегоряла хартия и върху ранените с грохот се свлякоха тежки парчета кардиф, доубивайки онези, които още се надяваха да оживеят… Панафидин с големи усилия се върна до своя каземат, но казематът вече го нямаше. От черната пелена дим срещу нега вървеше непознат и страшен човек, приличащ на горила.

— Аз съм! Аз съм! Аз съм! — крещеше той и мичманът позна Шаламов.

— Къде са останалите?

— Аз! — отговори Шаламов. — Аз съм всички останали…

Той бе единственият оцелял.

Хладилниците на „Рюрик“ още правеха сладолед, изстудяваха чай с екстракт от лимон и от боровинки, но тези блага вече не стигаха до ранените. Каютите бяха запълнени с умиращи хора. Солуха нареди на Брауншвайг да слага на кого една, а на кого направо две инжекции морфин… Шкиперът, Анисимов и капелмайсторът Йосиф Розенберг свалиха Хлодовски от носилката направо на масата в каюткомпанията, където Николай Николаевич толкова често беше председателствувал. Брауншвайг дръпна крачолите на панталона му… заедно с краката.