Валентин Пикул - Крайцерите (Роман из живота на един млад мичман)

— Давай пясък… сипвай, сипвай, сипвай! — крещеше някой.

Оръдията вече бяха отскочили назад от първия залп, компресорите плавно ги наместиха, щракнаха затворите. Николай Шаламов сръчно метна нов снаряд в гърлото на затвора. Панафидин не можа да се сети веднага, че с пясъка ще засипват локвите от кръвта на убитите, за да не се хлъзгат краката на живите по палубата. Бучейки, елеваторите подаваха нагоре снаряди и барутни заряди. През отвора на вратата се виждаше как матросите влачат за краката Щакелберг и главата на барона се люшка безпомощно.

— Къде го носите? Какво му има, братлета?

— Вече е готов… свърши курса. Край!

„Колко бързо става това“ — не се ужаси, а просто отбеляза подсъзнателно мичманът. Но от този момент той престана да се суети, като реагираше точно на воя на сигналните сирени, призоваващи към залп неговата батарея. При попаденията руските снаряди предизвикваха неясна светлина, сякаш изсичаха искра от кремък, а японските правеха кълба от гъст дим, поради което понякога изглеждаше, че нашите снаряди въобще не достигат целта. Много неща му се проясняваха. Неща, за които по-рано мичманът въобще не беше се замислял. „Рюрик“, който се движеше последен, ритмично потреперваше от експлозиите на фугасните снаряди. Николай Шаламов крещеше:

— Горим… горим, бе! Вие какво, не виждате ли?

— Събори комина на „Русия“, братлета.

— Хайде, носи маркучите… Ей, в трюмовете, налягане, налягане!

Струйниците се отвинтваха в ръцете на матросите. От носовия отсек пламъкът се прехвърли в съседния. Японските фугаси мятаха нагоре парчета от палубната настилка. И всичко това сред пращенето на огъня, сред отровния дим. На оживелите след експлозията на шимоза веднага им се слепваха устата, изпитваха страшна жажда и ревяха:

— Вода! Кой ще ми даде да пийна… поне една глътка!

Оръдията, съборени от взривовете, се търкаляха при всяко люшкане, заплашвайки да счупят краката на матросите. През отворените порти морето мяташе солена пяна, а мъртъвците, размекнати като пихтия, жулеха вратовете си по дъските от тектоново дърво, но тях вече нищо не ги засягаше…

— Подавай! — настояваха комендорите към елеваторите.

Панафидин смъкна от седалката убития мерач, след което се залепи сам към мерника. Като се целеше в „Идзумо“, с крайчеца на окото си видя, че флагманската „Русия“ вече е с половин комин, а димът на кълба излиза направо от палубата… С ръкомахане извика Шаламов:

— Жив ли си? Тогава подавай… подавай!

— Урррааа!… — чу се отгоре, откъм палубата. Радваха се, когато един взрив разцепи кърмата на „Ивате“ и той спря безжизнен, а бронираната фаланга на Камимура продължаваше хода си като омагьосана и върху бордовете на крайцерите припламваха ярки точки — биеха в упор оръдията на знаменитата фирма „Армстронг“… Само външните вахти правилно разбраха победните възгласи „Ура!“, а онези, които бяха вътре, не виждаха нищо, бяха решили, че горе поздравяват появяването на портартурската ескадра, и също викаха:

— Уррраа! Сега сме заедно… спасени сме…

Флагманът „Русия“ губеше скорост. Клапанът на паропроводите (които така и не успяха да поправят в базата) извади от строя четири котела наведнъж. Кърмовата тръба, вече разрушена, не даваше тяга към котлите. Духалата на вентилаторите с мощен рев всмукваха към вътрешността на крайцера пожарен дим и непоносими газове от експлозията на шимозата, които задушаваха хората в долните помещения.

— „Рюрик“ гори — съобщаваха от вахтата. — Гори, но поддържа скорост, засега не по-лоша от нашата…

Йесен разбираше, че бригадата, вече разрушена откъм единия борд, се нуждае от смяна на курса. Къде е той, спасителният маньовър, за да се разтворят клещите, в които бяха попаднали? На север бяха бронираните сили на Камимура, а на юг — адмирал Уриу с бързоподвижни крайцери. Андреев подсказа на Йесен обратен курс на юг.

— След това покрай корейските брегове ще се върнем на север.

— При всички случаи ще ни настигнат.

— Няма съмнение! Но ще се отбраняваме до последна възможност…

За Андреев е написано следното: „Болнав, крайно нервен в обичайна обстановка, по време на боя той показа необикновено хладнокръвие и мъжество, весело разговаряше с матросите край оръдията, с което силно поддържаше бойното настроение. Старши офицерът на крайцера капитан втори ранг Вл. Ив. Берлински беше убит на място, както стоеше редом с командира…“

— Не го изнасяйте от мостика — нареди Андреев. — Покрийте го с Андреевския флаг и нека да остане с нас…