Валентин Пикул - Крайцерите (Роман из живота на един млад мичман)

— Ами ако Витгефт пак се върне в пристанището? (Те говореха за него като за още жив човек.)

— Напълно е възможно — отговори Скридлов. Йесен разсъждаваше педантично, но вярно:

— Щом ми е поставена задачата да посрещна артурската ескадра, трябва да зная точното време, иначе като навигатор не мога да изчисля нито координатите на срещата, нито точния час!

— Ако се съди по всичко, ще я видите наблизо до Дажелет.

— Наблизо… така не може да се воюва!

— Не може — съгласи се Скридлов. — Но очевидно и самият наместник и бъкел не знае какво става в морето… Мисля, че не бива да се придвижвате по на юг от паралела при корейския Фузан. При срещата с Камимура се старайте да го примамвате на север, за да спасите бедния Вилхелм Карлич от борба с крайцерите. Разрешавам ви при преследване да изливате зад борда запасите от прясна вода, можете да изхвърлите от бункерите даже и половината въглища, за да улесните движението си… Бог да е с вас!

В пет часа сутринта, когато градът спокойно спеше, разтворил прозорци, а метачите едва що започваха да поливат улиците, „Русия“, „Гръмобой“ и „Рюрик“ тихо се откъснаха от рейдовите бочки и излязоха в Амурския лиман. При развъртането им към открито море здравата ги разлюля и чак в 9:30 адмиралът оповести със сигнал бригадата: „Нашата ескадра е излязла от Артур, сега се сражава… отиваме насреща й.“(Уви, ескадрата вече беше се върнала в Порт Артур, отдавна никой не се сражаваше и вече нямаше кой да бъде посрещан.)

Хората обаче вярваха в това, в което им се искаше да вярват:

— Ще посрещнем артурците! И още как ще ги посрещнем.

Не зная колко е показвал часовникът в кабинета на командуващия флота, когато адмирал Скридлов излетя оттам като бомба, размахвайки последната телеграма от наместника:

— Всичко се променя! Витгефт е убит, нашата ескадра е разбита… Трябва да се върнат крайцерите иначе… Изпратете спешно подире им миноносец! Най-бързия. Да не жали въглищата и машините. Да ги настигне, да ги върне обратно. Там крайцерите вече не са нужни!

Един от миноносците се откъсна от рейда и стремглаво се измъкна в открито море. Младият му командир, облечен в кожена куртка, се преви на две върху мостика, като жокей върху седло, викайки по тръбата към машинното:

— Хайде, момчета… давайте! Колкото можете…

Миноносецът се вряза като остър нож в гъстите вълни и се втурна, втурна, втурна да ги разпаря, да ги цепи, да ги реже, подобно на плуг. Шумящата пяна летеше над главите на хората, от претоварването корпусът изпущаше влага на капки, но никой не мислеше за това. Главното е да ги настигнат, да ги спрат, да ги върнат… Повече от денонощие продължи чудовищното догонване, най-после някъде много далеч на хоризонта се появиха петна от дим, изхвърлян от комините. Но конските сили на машините секнаха и командирът, с червени от солта очи, едва не плачейки, гледаше как се разсейват пушеците от руските крайцери, които все повече се отдалечаваха — към неизбежното, към съдбоносното…

С големи усилия той върна миноносеца във Владивосток. От умора се олюляваше, с мъка вдигна ръка към фуражката:

— Крайцерите са отплавали… видях само дима от тях!

Като извърна глава от картите, Скридлов се обърна към иконата:

— Ще простиш ли, господи? Вечна им памет!…

Завързали главите си със сини кърпи, японките се точеха в унила върволица по сходните на крайцерите, носейки върху превитите си гърбове чували с британски кардиф. Работеха мълчешком, без песни и смях. Чуваше се само забързаното им дишане, а под люлеещите се сходни, съединили брега с палубите, се клатеше тъмносива вода, на повърхността й плаваха динени изрезки и оранжеви топки от смачкани фурми. Това бяха самотни жени или вдовици, чиято съдба още от младини се е люшкала, подобно на тези сходни, между фабричния изнурителен труд и публичния дом, и затова не роптаеха срещу тежките чували с въглища. Техните почернели лица се мъчеха да се усмихват…

Като ги гледаше, Гиконойя Камимура с тъгата на застаряващ мъж мислеше за жена си, която сега навестява в Токио пепелището на родната къща и вероятно дълго плаче край обгорелите вишни, засадени от нея, когато се ожениха… Вахтеният началник на флагманския „Идзумо“ доложи на адмирала, че зареждането на крайцерите се забавя по вина на тези калпазанки, които не умеят да се движат бегом по сходните.

— Аз съм привърженик на използуването на китайски кули — каза той.

— Аз също… Какво имат днес екипажите за обяд?