Валентин Пикул - Крайцерите (Роман из живота на един млад мичман)

— Това не е ли илюстрация към нашия разговор?

— Май че да — мрачно се съгласи Йесен. — Но нали сега не мога да отида в Петербург, за да ударя плесница на генерал Бринк, автора на системата снаряди и взривните устройства към тях…

Крайцерите навлизаха в климатичната зона на адска горещина. Дрехите и постелите бяха пронизани от влага. Хората се съсипваха от пот. Офицерите без съжаление напускаха каютите си, матросите им постилаха на мостиците и на батарейните палуби. Над ютовете опънаха платнени навеси, в чиято сянка температурата от 30 градуса се смяташе за поносима. Крайцерите се движеха срещу силното течение Куросиво, което намаляваше скоростта им. Вятърът беше слаб, но океанът ги нагости с такава мъртва вълна, от която крайцерите се накланяха безжалостно от единия на другия борд, а всичко, което беше лошо закрепено, изпопада от стените и палубите. От масата вихрено хвърчаха съдове, нещастните птици в каюткомпанията едва се крепяха на своите пръчици…

Сутринта на 9 юли на крайцерите удариха „тревога“.

— Ето там! — сочеха сигналчците. — Дим, дим…

Никой освен тях не виждаше пушека, но скоро се очерта един грамаден параход на германския „Лойд“ — „Арабия“.

— Призовите групи — по катерите! Бързо, бързо…

На въпроса за товара капитанът на „Арабия“ отговори:

— Генерал-карго (т.е. сборен товар)…

— Откъде тръгнахте?

— Ню Портленд, щата Орегън в Америка.

— Курсът ви?

— Сега към Йокохама, след това — Шанхай и Хонконг.

— Генерал-карго подлежи на проверка…

При огледа стана ясно, че има причини за арест, тъй като трюмовете на „Арабия“ бяха затрупани с котли за локомотиви, с различни машини и релси. Параходът беше арестуван. Под конвоя на моряци, познаващи навигацията, го изпратиха към Владивосток през пролива Лаперуз. В отсеците на крайцерите се образува вече цяла колония с пленници от корабите, които бяха потопени, а в дъсчената кошара блееха трофейни овце… По-нататък плаваха с икономичен режим на котлите, за да не изразходват напразно въглища. Оставаха 40–50 мили до нос Нодзимазаки, зад който започваше Токийският залив. Решиха на бавен ход да изчакат известно време, докато през нощта се покажат светлините на Йокохама…

— Сигнал от „Гръмобой“! — доложиха изведнъж на флагмана.

„Гръмобой“ докладваше: няма да му стигнат въглищата за връщане до базата. Това съобщение предизвика почти шок на флагмана:

— Как може? Най-новият крайцер, котлите и машините са по-икономични от нашите, тогава защо разходът на въглища е по-голям, отколкото при нас?

Дабич внесе поправка: ще издържи до Владивосток, но ще бъде принуден да изгори неприкосновения запас от 400 тона въглища. Със застопорени машини крайцерите се поклащаха един до друг. През мегафона Йесен извика на Дабич:

— Николай Дмитрич, прекарай „Гръмобой“ по-близо до моята „Русия“, ще кажа няколко любезни думи на твоя механик.

На борда на флагмана събраха екстрено съвещание с командирите на крайцерите — как да действуват, какво да се прави? Йесен беше възмутен:

— Точно тук, на подстъпите към японската столица, този безделник заявява, че няма въглища. Интересно какво си е мислил във Владивосток, когато ми е докладвал, че се е заредил чак до капаците на люковете? Решавайте как да постъпим…

— Навярно трябва да се връщаме — предложи Дабич.

Нервният Андреев си сипа валерианови капки:

— Николай Дмитрич, засрами се… имай съвест!

— Аз мисля — скромно се намеси Трусов, — щом като вече сме се вмъкнали в леговището, не бива да се отказваме от операцията. Нека „Гръмобой“ се върне без четиристотинте неприкосновени тона. Нека изгори в котлите палубните настилки. Нека хвърли в пещите всичко, което може да гори. Даже мебелите с койките. Даже маслото.

— Аз съм на същото мнение — реши Йесен. — Нямаме право да се връщаме.

Крайцерите навлязоха в района на Токио и сутринта на 11 юли на тях се натъкна бързащият англичанин „Найт Командер“, който на изстрела по форщевена отговори с усилване на вълната пред носа си. Такова нагло непослушание озлоби Йесен.

— Тоя да не е оглушал? Ударете още веднъж под носа му…

Снарядът улучи британеца точно в носовата скула. Като се разтърси, корабът от само себе си пусна котвите, които откачиха от стопорите тежките вериги и те с грохот заизчезваха в бездната, докато не стигнаха далечното дъно на океана.

— Ето сега той ще бъде малко по-учтив с нас… Трусов повика настрана Панафидин: