Валентин Пикул - Крайцерите (Роман из живота на един млад мичман)

— Гледайте как бачкат в котлите! Вече сме поостарели, лагерите за нищо не стават, а все пак държим осемнадесет възла.

Плисна дъжд. Крайцерите уверено спазваха точен килватер. От апаратите „Дюкрете“ дежурните хванаха текста на японска радиограма, чието съдържание беше също така неясно и загадъчно, както беше неразбираемо и поведението на Камимура: „… във всяка посока могат да минат русите и да извършат нападение… в тъмнината трябва да имате готовност…“ Трусов недоумяваше:

— Защо в тъмнината? Какво са намислили?

Крайцерите бързо се оттегляха на север, движейки се покрай западното японско крайбрежие, и всичко бе спокойно. Никакви догадки не можеха да обяснят бездействието на японския флот и на самия Камимура, сякаш противника го бе хванал оперативен паралич. Матросите се подсмиваха, казвайки, че на Камимура няма да му дадат орден:

— Проспа ни той със своята Камимурочка… Сутринта на 3 юни крайцерите отново трепнаха от силен камбанен звън — дим, дим, дим… Димът беше забелязан от външната вахта близо до началото на Сангарския пролив и скоро всички видяха големия въглевоз „Алантон“ под британски флаг. С изстрел под носа му наредиха да легне на дрейф. Англичаните много-много не се зарадваха при появата на руската призова група. Капитанът на „Алантон“ водеше разговор, като преглъщаше нарочно края на думите, надявайки се очевидно, че руските офицери няма да разберат говора му.

— Какъв е товарът, кептън?

— Въглища.

— Произход на въглищата? Качество? Какво е количеството?

— Седем хиляди тона. От Муроран. Калпави въглища…

Провериха и видяха бездимен кардиф, пригоден за горене в пещите на бойни кораби (може би сега Того това и чакаше).

— Накъде отивате, кептън?

— Очакват ме в Сингапур…

Разпитаха екипажа — чакаха ги в Сасебо. Капитанът отказа да покаже корабните коносаменти (документи за товара). Погуби го собствената му предпазливост — беше водил вахтен дневник от Англия до Хонконг, а по-нататък следваха чистички страници. Въглевозът беше арестуван и призовата група го поведе към Владивосток, а крайцерите отново се разтопиха в безбрежността, неуловими за Камимура… „Но къде е самият Камимура?“

Както винаги, от пет часа сутринта започваха силно да цвърчат корабните щурчета, а точно в шест тръбачите с бели шалове и бели ръкавици събуждаха екипажите с тревожна музика. По палубите на крайцерите, продухвани от ветровете, се чуваха бодри гласове: „Охайо… охайо… охайо!“ („Добро утро!“) До осем часа матросите се разхождаха още по кимоно, хранеха щурчетата с парченца от тиква и диня. Зад бамбуковите преградки готвачите късаха главите на патиците, предназначени за трапезата на офицерите, боцманите поливаха с отвъдбордна вода от маркучите кльощави петнисти свине, обречени на изяждане… Ескадрата се събуждаше.

Камимура не бе заменил Японско море с Жълто, както мислеха в щаба на Скридлов. Той базира солидно крайцерите в предишния оперативен район на Цушима, където този път го подсилваше адмирал Уриу, склонен към алкохолизъм. Така че срещу три наши единици бе събрана цяла ескадра от десет крайцера и отряд миноносци… Тази нощ Камимура бе спал върху възглавница, напълнена с чаени листа, за да се спаси от мъчителната мигрена. В седем часа сутринта от вахтата му доложиха, че брандвахтеният крайцер „Цушима“ е забелязал руските крайцери… Странно.

— Да няма грешка? Как са попаднали там?

Въпросът бе закономерен, защото вторият крайцер — „Чихайя“ — пазеше проливите на север от Цушима и не бе ясно как е могъл да ги прозяпа. Вахтеният офицер обясни различната информация с това, че в морето още се задържат мъглите, а радиопредаванията се заглушават в ефира от русите с искрите на техните „Дюкрете“.

— Телеграфирайте в Шимоносеки да задържат параходите, тръгващи към Жълто море с товари за нуждите на армията.

Но товарите бяха вече на път.

— Тогава — разпореди Камимура — всички параходи, идващи от Жълто море, да се скрият в нашето пристанище Озаки. Нека „Чихайя“ се съедини с ескадрата. А миноносците — напред! Да ги намерят, да ги атакуват, да ги унищожат…

„Цушима“ стоеше по-далеч от русите, а в 13:25 изгуби визуалния контакт с тях. Дотогава японските миноносци, като претършуваха морето около Цушима, не намериха следи от русите и вече се връщаха обратно. На контракурса те срещнаха крайцерите на Камимура… Миноносците ги заразпитваха:

— Къде се дянаха руските крайцери?.