Валентин Пикул - Крайцерите (Роман из живота на един млад мичман)

— Даже ми е неловко да си спомням, че съм работил при този недостоен човек. Затова пък сега бригадата крайцери просто се съживи. Какъв ентусиазъм! Какъв боен дух! Всички горят от желание да проявят своите най-добри качества като патриоти…

Безобразов не пое риска да присъедини мичмана към флагманските офицери, но го препоръча в отдела на Кладо, който каза на мичмана:

— Аз съм чел лекции на членове на императорската фамилия, но бидейки човек с прогресивни възгледи, никога не съм се гнусял и от редовата публика. Приобщавайте се и вие към това благородно дело…

Житецки се появи в гимназиите на Владивосток с лекции на тема „Династията на Романови и значението на руския флот за Русия“. Началото на неговите лекции не беше сложно:

— Първият руски кораб „Орел“ е построен при цар Алексей Михайлович, но Стенка Разин избил всички матроси, а самия кораб запалил. Квинтесенцията е следната: руските монарси винаги са се грижили за създаването на флот, докато изостаналият руски народ не е обичал флота и се е спасявал от морето, като си стоял на сушата…

На 28 май бригадата вдигна котва. Преди похода Скридлов събра капитаните първи ранг, които командуваха заминаващите крайцери. Пред него се явиха от „Гръмобой“ — Николай Дмитриевич, от „Русия“ — Андрей Порфириевич Андреев, от „Рюрик“ — Евгений Александрович Трусов. Хора опитни, сериозни, умни, които добре си знаеха цената.

— Сега, чак сега — каза им Скридлов — мога да ви съобщя, че вие отивате към най-гадното място на света — към остров Цушима, а Камимура е закарал своите крайцери към Елиот в Жълто море, за да укрепи ескадрата на адмирал Того…

Скридлов е грешал за дислокацията на японския флот. Но затова пък е казал правилно, че от Шимоносеки или от Сасебо скоро ще излязат японските кораби, возещи тежки обсадни оръдия за разгрома на фортовете в Порт Артур. Възможно е да бъде транспортирана и гвардията на японския император в районите около Квантун.

— Желая ви успех. В края на операцията ще предадете отчетите за своите бойни действия във военноморския отдел към щаба.

— На кого? На вас?

— За редактиране — умърлушено отговори Скридлов.

Насрещните вълни подмятаха върху гребена си „Рюрик“ и го пускаха меко, като хубави ресори. Целта на внезапното нападение, която вече им бе разкрита, вълнуваше хората в екипажите:

— Отиваме на най-мръсното място — към Цушима…

Крайцерите се движеха с добра скорост и през деня на 1 юни минаха покрай мрачния и безлюден Дажелет. В кубриците навиваха грамофоните, огнярите слушаха как „две Акулки в люлка се люлеят“, от палубите на комендорите сърцераздирателно страдаше циганката Варя Панина:

В каюткомпанията сервираха масата за обед. Плазовски каза:

— На път за Цушима винаги е неприятно да се мисли за смъртта.

— А защо така? — предизвикателно попита Юрий Маркович, като се обърна към лейтенант Иванов XIII: — Тринадесети, изкажете едно непредубедено мнение за геройската смърт.

— С голяма радост — отговори онзи, разгъвайки салфетка на коленете си, сякаш се настаняваше за дълго в някакъв ресторант. — Най-лесното нещо е да умреш като герой. Не се иска много ум. Можеш да завържеш пепелянка около врата си вместо вратовръзка. Или да погалиш бясно куче. Сигурен съм, че в некролозите ще бъде написано: „Загина геройски, презирайки опасностите…“ Какво още, Юрочка?

Вторият барон на „Рюрик“ (след Кесар Шилинг) беше хубавичкият като момиче лейтенант Курт Щакелберг, произхождащ от курландско семейство. На него не му харесваха тези подигравки:

— Господа, в компанията на Скарамуш, д’Артанян или Сирано дьо Бержерак вероятно щяхте да се чувствувате на седмото небе. Обаче според пресмятанията на щурманите още утре през нощта ще преминем край Цушима и адмирал Камимура с един удар може да даде хубава тема за нашите некролози…

От мостика слезе лейтенант Зенилов (миноподривник).

— За какво става дума? — попита той. — Нашите телеграфи вече започнаха да ловят разговорите на японските крайцери. Небесният ефир пука като сланина в тиган… Минавайки край Дажелет, сме свикнали да мислим, че той е безлюден. Но къде е гаранцията, че от Дажелет не са ни проследили японците и сега съобщават за това в своите бази?

— Камимура е в Жълто море — мрачно оповести Салов, гледайки как над главата му се люшка клетката с пернати.

— Сигурен ли сте, щурман? — попита го Солуха.