Валентин Пикул - Крайцерите (Роман из живота на един млад мичман)

— Представете се. Кой сте вие?

— Бивш адютант на адмирал Райценщайн…

За беда Житецки беше с цигара от фирмата „Дарлинг“, украсена със златна ивица като венчален пръстен.

— А защо пушите в присъствието на адмирали?

— Мислех, че на чист въздух може…

Николай Иларионович неочаквано се разбесня:

— Чист въздух… откъде го измислихте? Там, където са се събрали наведнъж трима адмирали, нима може да има чист въздух? Преди да говорите, мислете какво да кажете…

Окръжени от дами, които гугукаха като гълъбици, адмиралите се насочиха към каляските в най-строг килватер — най-отпред вървеше командуващият флота Скридлов, след него командуващият ескадра Безобразов, накрая нещастният Йесен, чийто флаг още се развяваше над крайцера „Русия“. Житецки ги изпрати с козируване, като си мислеше, че неговата кариера в щаба е рухнала. Мислено разцелува нежния образ на Райценщайн: „Душа човек беше! Обеща даже да ми издействува орден «Станислав».“ И тогава Житецки забеляза в края на адмиралската свита един капитан втори ранг, който се държеше величествено, като академик, попаднал случайно в обществото на жалки дилетанти. Не бе трудно човек да го познае — това бе Николай Лаврентиевич Кладо.

Житецки се представи на Кладо и каза:

— Вече сме чели… вашите трудове. Следяхме вашите трудове. Има твърде много нови неща. Такива, които карат всеки честен патриот да се замисли. Още повече флотският офицер…

Кладо беше радостно изумен, че точно тук, още на перона на владивостокската гара, му се случи да срещне свой читател. Нали всекиму е приятно да знае, че има „трудове“! Сега оставаше да направи от своя читател и свой човек.

— Вземете ми куфара — разпореди се Кладо. Житецки охотно пое багажа. Той мъкнеше куфара на началството със същото упоение, с каквото мичман Панафидин влачеше на гръба си вълшебното виолончело, изработка на Гуарнери.

— Тежко е… Какво има вътре, Николай Лаврентиевич?

— Трудове — отговори Кладо, без да се обръща.

Помните, че японците устройват траурна церемония в памет на адмирал Макаров. Тяхното шествие с фенерчета по улиците е доброволно. Но сега, за да се прослави битката при Тюренчен и блокадата на Порт Артур, е организирана официална манифестация с участието на 150 000 души. Този празник в Токио се урежда от конната полиция.

„Конете, наплашени от пукотевицата с халосни патрони, от виковете «Банзай!» и ракетната шумотевица, се изправяха на задни крака, хвърляха се в тълпата и трошаха черепи.“ Огромната тълпа е изблъскана и набутана в старинния ров покрай двореца на Сегуните, а през тесните врати на древната стена, ограждаща двореца, хората са притиснати така плътно, че вратите стават червени от кръвта на премазаните. Тази японска „Ходинка“ струва на жителите на Токио немалко жертви. Болниците се препълват с осакатени. Пресата обвинява полицията в неумение да управлява коне, а полицията призовава населението да запълни рова… Как е завършил този спор, не зная.

Но в японските вестници все по-често с уважение се говори за руския войник и руския матрос като за твърди и силни противници. Споменава се предишната война с китайците, когато при щурма на Порт Артур японците загубили убити само ПЕТНАДЕСЕТ войници, като при това убили 4500 войници на императрица Цъси. Сега токийските вестници си задават въпроса: „А какво ще ни струва тази война?“

Япония сама не би могла да понесе нейното бреме, ако Англия и Америка не впръскват в нейните аорти, вече пресъхващи от недоимък, питателните сокове на военните доставки. Следователно на руските крайцери предстои да разкъсат нишките на комуникациите, които се простират към японските пристанища откъм бреговете на Америка и Англия… Николай Иларионович Скридлов разбира това!

Вечер, уморен от напрежението, адмиралът сяда на рояла и свири бурно фрагменти от опери, слушани още на младини. Любовта към музиката е наследил от майка си, поддържала в Петербург музикален салон, в който често е идвал Николай Римски-Корсаков… тогава още мичман! Приятно му е да мисли под звуците на музиката. Да, Скридлов разбира значението на комуникациите, знае тяхната уязвимост, когато размишлява какво да се прави.

За съжаление много неща зависеха и от Витгефт…

Витгефт още не разбираше какво трябва да прави и като всички некадърни началници свикваше съвещание след съвещание, за да се разтопи неговата лична отговорност в колегиалната, когато виновници не можеш и със свещ да намериш… Започваше сезонът на мусонните дъждове, забушуваха тропическите порои с такива бури, че фугасите избухваха от само себе си. Витгефт се съвещаваше с генералите, а генералите призоваваха адмирала да им предаде онова, което нямаха. Ескадрата се разоръжаваше. От корабите изчезваха оръдия, прожектори, картечници, които биваха монтирани на брега. В екипажите роптаеха, а Вилхелм Карлович само разперваше ръце: