Валентин Пикул - Крайцерите (Роман из живота на един млад мичман)

НАМЕСТНИКЪТ — до СКРИДЛОВ: Времето на най-високо напрежение е трудно да се определи… предполагам, че започването на действия от крайцерите сега ще има значение и ще бъде полезно за отвличане на неприятелските сили от Порт Артур…

Скридлов поучаваше своя колега Безобразов:

— Разбира се, всяко парче кардиф е скъпо. Но ви съветвам да удължите операцията на крайцерите до критичното изпразване на бункерите. Не е задължително да потопявате всички съдове с контрабанда, отиващи към пристанищата на Япония, ако самите те и товарът в трюмовете им представляват ценност. По-широко използувайте международното „призово право“…

На крайцерите спешно завършваше почистването на котлите, потягането на механизмите, охлабени при люлеенето и от напрежението на корпусите. Скридлов сам се съсипа, съсипа и подчинените, настоявайки:

— Не бива да се чака! Порт Артур е зле, трябва да се бърза… Не спете, не яжте, но подгответе крайцерите за излизане…

— А къде отиваме? — вълнуваха се в екипажите.

През тези дни Панафидин се яви на крайцера „Рюрик“ за продължаване на службата и капитан първи ранг Трусов го посрещна топло:

— Това е добре, че не се уплашихте да се явите заедно с виолончелото си. Никак не обичам, когато офицерът оставя най-ценното в живота си на брега. Неволно си мислиш, че той няма доверие в кораба, на който служи. Обърнете се към Хлодовски да ви включи в бойното разписание на бордовите каземати. Надявам се, че ще станете наш добър другар…

Настанявайки се в новата каюта, мичманът намери място за своето виолончело, украси жилището си с фотографиите на Верди и на своя учител Вержбилович, която беше с дарствен надпис. Навярно вече минаваше полунощ, когато Панафидин се събуди от неясна тревога. Нещо му пречеше да продължи съня си. Пипнешком включи нощното осветление на каютата… До вратата, едва събирайки се в нейния отвор, се извисяваше гигантската фигура на комендора Николай Шаламов. Неговото появяване отначало изплаши мичмана: — Ти какво? Защо? Какво търсиш тук?… Матросът бавно коленичи:

— Ваше благородие, цял живот няма да го забравя. Ударих ви аз тогава, бях много пиян… Вярно. А вие на големия оглед ме познахте, но не ме закарахте на съд. За това до гроб ще ви бъда благодарен. Вече и на майка си писах да моли бога за вас.

— Стани. Така не е хубаво. А е и късно.

Като замижа, матросът се фрасна с юмрук в гърдите:

— Няма да стана, дорде не кажете, че сте ми простили. Ние заедно трябва да служим — в един бордови каземат! Та ние сме грамотни! Честно и почтено… за вас живота си давам, няма да го пожаля. Като пред бога. А ако има нещо, ей я на — моята мутра… удряйте!

— Не викай, глупчо. Ще събудиш хората. На мене твоите „честно и почтено“ не ми трябват. И служиш не на мене. Прощавам ти. Върви си…

Тази визита на матроса наруши съня му. Мичманът запали цигара и като докосна калъфа на виолончелото, наивно си помисли: „Вероятно ми провървя.“ От подарената снимка професор Вержбилович одобрително гледаше своя ученик, който днес се бе почувствувал щастлив… Навярно така и трябваше.

В официалните кръгове на Петербург Николай Лаврентиевич Кладо се считаше за познавач на задграничните теории на Мехен и Коломбо и адмирал Скридлов, който беше далече от теориите, отначало не знаеше къде може да настани този капитан втори ранг с неговите мисли за „завладяването на океана“. За Кладо беше създаден специален отдел към щаба, нещо като килията на летописеца Нестор. Той започна да се води „редактор“ на материалите за бойните действия на владивостокските крайцери. Кладо отдавна усвояваше темата „Борбата между брега и флота“. Според него „замяната на платноходните кораби с парни не е променила нищо“, защото както и по-рано „височайшите предписания“ не се изпълняват, а се пренебрегват. Царете, твърдеше Кладо, направо са се измъчили, горките, да усъвършенствуват флота, а личният му състав съвсем не иска да възприеме идеите, произтичащи от висините на монаршеския престол.

На моряците им беше трудно да спорят с човек, който сипе цитати от никому неизвестни автори и знае наизуст учебниците по стратегия на Хенри Леер… Скридлов също не искаше да рита срещу ръжена.

— На мене ми го натресоха — казваше той на Безобразов. — Кладо се въртеше край височайши особи, четял им там нещо… по разни въпроси!

На адмиралите беше ясно, че Кладо ще се задържи към щаба до първия орден, след което ще се изпари. Игор Житецки вече съумя да се хареса на Безобразов с безочливата си критика към Райценщайн: