Валентин Пикул - Крайцерите (Роман из живота на един млад мичман)

— Мъглата ще се разсее — казваше Йесен. — А аз трябва да бъда в Посиете, за да проверя тамошната отбрана…

Златният Рог и Владивосток изчезнаха зад кърмата, сякаш никога не ги е имало на света, а на входа към пролива на източния Босфор Стеман пусна котвите. Този чудовищен грохот на котвената верига, гмуркаща се в дълбочините, ядоса Йесен.

— Очевидно — каза той настрани, но адресирайки го към Стеман — на някои хора тук им треперят еполетите на раменете.

Стеман отговори, че трябва да се изчака мъглата.

— На мене ми треперят еполетите! Не зная как се е развила вашата кариера, Карл Петрович, но на мен еполетите на капитан първи ранг ми дойдоха след голямо напъване…

Навярно не трябваше да казва това. Йесен веднага се обиди, засипвайки Стеман с досадни упреци:

— Александър Фьодорович, вие сте се възпитавали по времето на „Разбойниците“, „Единбургските херцози“ и „Русалките“, когато скорост от осем възла се считаше опасна. Впрочем англичаните не се страхуват даже при мъгла да препускат с петнадесет възла.

— Аз не съм англичанин — тъжно отговори Стеман.

— Но виждам, че плаваме като мухи в сметана, а за крайцера отговарям аз!

Панафидин надникна в ходовата рубка:

— Там се карат — каза той през смях.

— Чувам — отговори щурманът. — Александър Фьодорович е прав, а нашият адмирал напразно се перчи с храбростта си…

Йесен сам изведе „Богатир“ в Амурския залив, като негласно отстрани Стеман от ръчките на командирския телеграф. Стеман изтрака по телеграфа заповед към машинното да се вдигнат 15 възла.

Водата шумно се разпени зад борда и адмиралът каза:

— Александър Фьодорович, водете сам крайцера.

— С такава скорост няма да го поведа.

— Отказвате да изпълните заповедта на адмирал?

— Да. Отказвам…

Беше жалко да се гледа нещастният Стеман и в този момент мичман Панафидин му прости много неща… даже глупавото преследване на виолончелото. Междувременно мъглата отново стана непрогледна. А пък положението на самия адмирал беше незавидно. Карл Петрович нервно премести ръчките на телеграфа:

— Така да бъде! Правя ви отстъпка — разреша-вам десет възла.

— Дайте седем — глухо рече Стеман.

— Може би все пак ще поведете крайцера? Стеман премина на чисто официален тон:

— Господин контраадмирал, съгласен съм да командувам своя крайцер само в случай че вие напуснете мостика и престанете да се намесвате в управлението на кораба…

Напускайки мостика, Карл Петрович поръча на вахтата три мили преди остров Антипенко да променят курса наляво:

— Аз ще бъда долу. Уведомете ме.

— Ест — отговориха му щурманите…

Панафидин изкосо наблюдаваше Стеман. Наближаваше обед и за да останат верни на флотската традиция, те с адмирала трябваше да се държат в каюткомпанията като най-добри приятели. Обедът беше нужен, за да се замаже скандалът на мостика. По тази причина Стеман даже не заповяда да се намали скоростта.

— Дръжте десет възла — обърна се той към щур-маните и слизайки по трапа, напомни за завоя наляво. — В дванадесет и тридесет, три мили преди Антипенко… Ясно ли е?

Движеха се по счисление (както се движат моряците, когато всички небесни и земни ориентири са загубени, доверявайки се само на показанията на уредите). Панафидин току-що беше поел ходовата вахта и сега не сваляше очи от картушката 14 14 Картушка (от френски) — диск или кръг от немагнитен материал с равномерно нанесени по окръжността деления, закрепва се върху подвижната система на компаса за удобство на ориентирането. — Бел. прев. на компаса, слушаше ритмичното пощракване на лага, не изпускаше от поглед колебанията на стрелките на тахометъра, отчитащ оборотите на витлото…

Рулевият на щурвала изведнъж каза предпазливо:

— Че на мене какво ми е? Аз съм матрос, а виж вие, офицерите…

— Я да мълчиш — остро го сряза Панафидин. Точно три мили преди остров Антипенко (в 12:30) старшият щурман слезе в каюткомпанията, за да потвърди още веднъж адмиралското съгласие за завой на ляв румб. Панафидин остана на мостика… Страшен пукот, а после грохот!

— Мина — не извика, а прошепна мичманът и в този момент видя пред себе си каменната стена, върху която с желязно хрущене на корпуса се изкачваше „Богатир“, като се люлееше силно.

След това настъпи гибелна тишина.

В тази тишина се разнесоха ридания. Опрял чело до ледената броня, гръмогласно плачеше капитан първи ранг Стеман:

— Нали казвах, не бива… седем възла — не повече. А сега… колко години служих… всичко на пух и прах! Моята кариера…