Валентин Пикул - Крайцерите (Роман из живота на един млад мичман)

Сега адмирал Того беше принуден да отслаби своята ескадра, за да усили ескадрата на Камимура за противоборство с бригадата владивостокски крайцери. Резултатът бе, че рязко спадна бойното напрежение край стените на Порт Артур, за което неговият гарнизон можеше да благодари на Владивосток. От сега нататък ескадрата на Камимура се откъсваше от базите в Жълто море. В постоянна бойна готовност тя дежуреше в незабележимия залив Озаки на остров Цушима…

Цушима придобиваше стратегическо значение!

На 15 април започна разтоварването на пленниците от крайцерите на брега. „На Адмиралския кей, където бяха докарани японците, и на «Светланска» — пише очевидец — се бе събрала такава тълпа, че да се чудиш откъде има толкова жители във Владивосток. Изпратихме дружелюбно своите пленници, като тези, които нямаха, ги снабдихме едни с шапки, други с ботуши. Някои бяха надянали матроски фуражки (барети).“ Сред гражданите не се забелязваше никакво злорадство, „от сдържаното спокойствие на тълпата по-скоро даже лъхаше съчувствие към чуждата, макар и враждебна мъка“ — пише в онези дни кореспондентът на „Одеский листок“. Мнозина жители на Владивосток различаваха сред японците свои предишни познати, макар че тези приятелчета се правеха, че бъкел не знаят на руски. Един застрахователен агент даже се обиди на японския поручик Токодо:

— Ама какво се преструваш? Ти имаше магазинче на „Продолна“. Аз си купих от тебе гърне… Е? Спомняш ли си?

Японецът вдигна очи към небето, сякаш разглеждаше облаците, почеса се между веждите и изведнъж широко се усмихна:

— Шестнайсет рубли взех…Добра ли е стоката?

— Отлична! — разцъфна застрахователният агент. — До ден-днешен цялото семейство не може да й се нарадва.

Преди тръгването за гарата капитан-лейтенант Мицугуци произнесе реч, в която благодари на русите за гостоприемството, след което японците се закланяха на публиката. На перона чакаше композиция, за да откара пленниците до Ярославъл. Тук нашето руско състрадание премина всякакви граници: във вагоните пъхаха на японците бутилки с вино, подаряваха им кутии с цигари и бисквити… На крайцерите се говореше, че това вече е истинско безобразие:

— Не бива така! Нали още не се знае как живеят нашите в японски плен. Може да вият към луната…

През нощта на 16 април в Усурийския залив, близо до града, отново се появиха японски крайцери. Сега жителите, страхувайки се от обстрел, се оттеглиха с багажа си към височините. Но този път японците не стреляха, хвърляха нещо във водата, а с настъпването на деня тихо си отидоха… Йесен не помръдна бригадата от рейда, правилно съобразявайки, че японските крайцери са поставили мини.

— Нямаме добра група за обезвреждане на мини. Как да си помогнем в бедата?

В бедата помогнаха любителите на аеронавтиката. Те се изхитриха да направят по примитивен начин аеростат, който от високото забелязваше японските мини в дълбочината…

Свивайки пръстите на грапавите си ръце, матросите дълго гадаеха кого ще назначат сега на мястото на Макаров.

„Зиновий? — говореха за Рожественски. — Не, той събира втора ескадра на Балтика.“

„Или, да кажем, Григорий? — казваха за Чухнин. — Него от Севастопол и с крик не можеш го вдигна.“

„Фьодор? — говореха за Дубасов. — Та той и даром не ни трябва — хищник такъв, сякаш със сурово месо са го хранили“…

За командуващ Тихоокеанския флот беше назначен вицеадмирал Николай Иларионович Скридлов, на когото бе наредено да замине за Порт Артур. Скридлов не бързаше и подобно на Куропаткин също бе събрал немалко икони — свещени, чудотворни и всякакви други.

Веднага след гибелта на Макаров в Порт Артур се появи наместникът Алексеев, издигнал своя адмиралски флаг на „Севастопол“, който бе с изкривени перки на витлата.

— Нарочно ли е избрал черупка, която не може да мръдне от мястото си? — умуваха матросите. — И къде ще върви без витла? Не, братлета, това не ти е Степан Осипич…

Както и да се отнасяме към „Негово Квантунско Величество“, трябва да се признае истината — наместникът и не помисляше за падането на Порт Артур, желаейки да го отстоява докрай. Между него и Куропаткин се завърза упорита борба, в която ролята на арбитър пое правителството. Петербург подкрепи Алексеев, справедливо посочвайки на Куропаткин, че загубата на Порт Артур „ще подрони политическия и военен престиж на Русия не само в Далечния, но и в Близкия изток… нашите неприятели ще се възползуват от това, за да ни затруднят, доколкото е възможно, и приятелите ще се отдръпнат от Русия като от безсилна съюзница“…