Валентин Пикул - Крайцерите (Роман из живота на един млад мичман)

Куропаткин слагаше тези нотации настрани.

— Аз имам по-трезв поглед за нещата! — казваше той. — Не смятам, че трябва да се държим за Порт Артур. Спомнете си как Кутузов на известния съвет във Фили също се е придържал към това, че може да се предаде Москва на французите. Тогава са го порицали. А кой се оказа прав? Кутузов… Така и аз подобно на гениалния Кутузов имам съвсем трезв поглед върху нещата! Навил си бе на пръста този „трезв“ поглед. Куропаткин малко го бе грижа за съдбата на Порт Артур, а всичките му дискусии с наместника не водеха до нищо. Алексеев казваше:

— Аз не съм сведущ в армейските работи, а Куро-паткин разбира от флот, колкото свиня от портокали. Когато започнем спор, при нас се получава като в онзи анекдот, където един слепец по рождение се любува на танца на паралитик…

След боевете при Тюренчен, когато Куроки разби генерал Засулич, Куропаткин продължаваше да твърди, че положението на Порт Артур още не е станало критично. Но даже и за глупаците бе ясно, че Того държи ескадрата близо до Далний не за да се любува на квантунския пейзаж, а пехотата, натоварена на неговите кораби, не е за туризъм. Алексеев с кожата си усети онова, което Куропаткин съвсем не искаше да разбере… На 22 април той извика Витгефт:

— Вилхелм Карлович, можете да вдигате своя флаг. А аз свалям своя и се пръждосвам… в Мукден! До пристигането на адмирал Скридлов ви назначавам да командувате ескадрата на Порт Артур. За комендант ще остане Стесел…

Той замина толкова набързо, че даже остави в Порт Артур своята челяд. На следващия ден японците спуснаха десанти в пристанището Бицзиво, на подстъпите към Далний, а Далний е съвсем близо до Порт Артур. Сега на самураите им оставаше да направят един скок и линията КВЖД, свързваща Порт Артур с Русия, щеше да бъде разсечена. Алексеев офейка навреме: по вагоните на санитарния влак, пътуващ под знамето на Червения кръст, вече тракаха куршуми, доубивайки ранените, децата, и жените. Цели четири дни японците не прекъсваха правителствената линия, слушайки препирните на Витгефт с наместника. На 26 април никому неизвестният Спиридонов в компанията на двама руски писатели — Дмитрий Янчевецки и Василий Немирович-Данченко — се зае да достави в Порт Артур грамаден ешелон с боеприпаси. Смелчаците се качиха в локомотива и се втурнаха напред, газейки японците по релсите. Писателите се бяха заклели, че ще взривят целия ешелон и ще загинат, ако ги спрат… Но ешелонът пристигна!

Витгефт свика съвещание, навярно даже не забелязвайки, че председателското място се падна на Стесел. Случило се бе онова, от което като от огън се страхуваше Макаров — армията стъпваше на врата на ескадрата. В преамбюла на протокола се отразиха пораженческите намерения на Стесел — уж флотът вече бил неспособен за активни действия, затова би било по-добре, ако той предаде бойните средства от корабите на командуването на гарнизона…

Впрочем на мене, автора, още не ми се е наложило излишно да драматизирам обстановката, да я показвам като пълно отчаяние, прекъсвано от скърцането със зъби на патриотите. Съвсем не! Хората се сражават, твърдо понасят несполуките, вярват в по-доброто. В Порт Артур не изпитват глад — брашното, конското месо, водката, чаят, захарта не се свършват до края на обсадата. В ресторант „Палермо“ като река се лее шампанското… Има хумор и любов, проблясват мигове на голямо човешко щастие. Има всичко. Хората живеят и вярват:

— Тази глупост с обсадата няма да се проточи! Или Куропаткин ще ни избави, или Зиновий Рожественски ще доведе ескадрата от Балтика и ще раздруса Того, както господ костенурката…

На 1 май контраадмирал Йесен докладва на наместника в Мукден, че генералният фарватер край Владивосток е прочистен от мините и неговите крайцери отново са готови да се измъкнат на стратегически простор. В същия този ден от Порт Артур излиза заградителят „Амур“, като засипва подходите към крепостта с мини. От този момент започват най-страшните, най-черните дни за Того и неговия флот.

Когато в залива Кер край Далний един след друг от руските мини се взривиха отначало миноносец № 48, а след това авизото 12 12 Авизо (от итал. aviso и фр. avis — известие, съобщение) — неголям военен кораб, използуван през XVIII—XX в. за разузнаване и свръзка. Днес във френските ВМС названието „авизо“ носят стражеви кораби до 1000 т. — Бел. ред. „Миако“, нищо не трепна в душата на Хейхатиро Того — войната си е война и загубите са неизбежни… Но на 2 май руска мина, поставена от „Амур“, разпра корема на броненосеца „Яшима“. В облаци пара той още пълзя по инерция, докато тази инерция не го завлече до втора мина, преградите се спукаха — и край! Друг броненосец — „Хацусе“ — повтори точно маньовъра на „Яшима“, натъквайки се на две мини. Той се задържа над водата 50 секунди, 500 души загинаха веднага. Наблюдателите от Златната планина и от Електрическата скала видяха тези страшно силни взривове, даже фотографираха моменти от агонията на враговете, и в Порт Артур дълго викаха „Ура“ за своите храбри миньори.