Валентин Пикул - Крайцерите (Роман из живота на един млад мичман)

Министърът изслуша обвиненията им с полупритворени очи.

— Разбирам вашите тревоги — каза той на депутатите. — Разбира се, вашите печалби са пострадали. Съгласен съм, че продукцията на нашите заводи трябва да служи за победата, а не да се търкаля на дъното на океана като купчина ръждиви вехтории. Независимо от това аз, адмирал Ямамото, се ползувам от приятния случай, за да ви уверя, че от днес нататък подобни катастрофи вече няма да има…

Ще има, или няма да има? Да се шегува човек с крайцерите, е опасно.

Владивосток тържествуваше. Столичните вестници бяха успели да наплашат читателите с телеграми на различни агенции, че уж Камимура вече е спечелил сражението с нашите крайцери, затова завръщането им в момент, когато градът със скръб се готвеше да приема ранени, стана празник за всички. Жителите преживяха един след друг три вълнуващи момента. Отначало свалиха от камъните „Богатир“ и като обвиха дъното му с пластир, сякаш бинтоваха рани, внимателно го закараха в дока. След това призовата група докара завзетия от англичаните „Алантон“, натоварен с отличен кардиф. Веднага след крайцерите, които бяха цели и невредими, в Златния Рог „дотичаха“ нашите „кученца“, стигнали до Гензан с бойни набези…

Матросите станаха герои на деня. Чоплейки семки от пазара, те се шляеха по улиците прегърнати, с раздути от вятъра прешироки клошове, поглеждайки с вирнат нос войниците от гарнизона.

— Ех, трохи нещастни! Седят по наровете в казармите, сякаш излежават присъда в дранголника, и си кърпят гащите. И живот ли е това? След атака половината от един полк остават живи. Затова пък при нас, Вася, като треснат с мина под средната палуба, в щабовете на флота не смогват да напишат известията за загиналите… Това се казва живот!

В квартирата на семейство Парчевски топлият вятър приветливо развяваше перденцата на прозорците, чуваше се как в Невелската градина духови оркестри един след друг свирят старинни валсове.

Житецки слава богу днес го нямаше на „Алеутска“, а мадам Парчевска посрещна почти възторжено младия мичман:

— О, колко сте любезен, че не ни забравяте! В града говорят за вас като за герои и може да се предполага, че скоро всички офицери от крайцерите ще се гордеят с най-новите си ордени. Надявам се, че вашата кариера занапред е осигурена.

— Възможно е — скромничеше мичманът. — Напълно е възможно…

Вече знаеше, че заедно с другите са го представили за орден „Станислав“ — III степен. Беше събота и в „абажурната“ у Парчевски отново се събираха участниците в квартета. Полковник Сергеев, свирещ с чувство на виола, май беше привлечен към следствие за злоупотреби по служебна линия и сега се мъчеше да докаже на всички гости, че японските интенданти също крадат:

— Наскоро видях кутии сухари, изпратени за японските войници. Във всяка трябва да има по осем парчета. Която и да отвориш, два-три сухара не достигат… И нищо! Не вдигат шум. Не е като при нас. Погнали са насам цяла шайка какви ли не ревизори…

Пощенският чиновник Гусев, настройвайки своята евтина цигулчица, настоятелно молеше Панафидин да не забравя:

— Нали знаете, че аз винаги задържам дълго фермато — колкото е възможно. Да не стане като миналия път, когато не ви стигна лъка да издържите и до средата…

Гостите насядаха и Сергей Николаевич енергично се включи с виолончелото в своята музикална партия, лъкът леко и послушно докосваше инструмента, пръстите на мичмана с опияняващо вдъхновение измъкнаха от струните вълшебно пицикато. Беше му ужасно приятно, че именно днес, когато така хубаво му върви свиренето, Вия Парчевска тихо и скромно седи наблизо. Гледайки в нотите, Панафидин скришом се любуваше на нейното неземно спокойствие, на нейните ръце, които покорно лежаха върху коленете. След концерта по-възрастните гости веднага се насочиха към сервираната за вечеря маса, а мичманът разговаряше с девойката…

— Нещо не се вижда днес Житецки — забеляза той. Вия Францевна внесе спокойствие в душата му:

— Игор Петрович се оказа твърде тривиален. Докато вие плавахте толкова далече, че всички ние се страхувахме за вас, господин Житецки, срамувам се да го кажа… няма да повярвате!

— Защо пък не? Кажете го. Ще повярвам.

— В девическата гимназия той размествал мебелите и окачвал по стените някакви глупави картинки на морска тема. Онези глупачки, гимназистките са безумно влюбени в Житецки, а гимназиалната инспекторка, стара мърморка, си е загубила ума от неговата услужливост…