Валентин Пикул - Крайцерите (Роман из живота на един млад мичман)

Докторът на „Рюрик“ беше симпатичен на Панафидин.

— Доста време не сте били при нас — каза му Со-луха…

— Все няма време… с девиацията се оправяме.

— Ах, тази дивиация — въздъхна Тон. — Жива мъка е с нея. Колко трагедии е имало във флота заради тези магнити…

Панафидин навести каюткомпанията на „Рюрик“ не в най-добрия час от нейната история и затова отново беше виновен безкрайно тихият преди войната мичман Шчепотиев, който развиваше предишната тема:

— Лично на мене японците не са ми направили нищо лошо, че да ги убивам и потопявам. Мисля, че японците също не могат да изпитват към мене омраза, за да ме убиват… Не е ли така?

Панафидин погледна братовчед си — пенснето на Плазовски блесна с гладките си лещи като острие на бръснач.

— Престанете, Шчепотиев! Естеството на войната още от дълбока древност е такова, че човек убива друг човек, без да изпитва към него лична омраза. А когато враговете нападнат родината, тогава няма защо да се умува — върви и се сражавай… Баста!

Хлодовски си мълчеше и като че ли с преднамереното си мълчание подтикваше спорещите да. си кажат всичко.

— Защо ще съм длъжен — не отстъпваше Шчепотиев — да жертвувам себе си, здравето и бъдещето си само заради това, че в Петербург не са успели да се договорят за мир? Ако не желаете да ме разберете, тогава прочетете какво пише за войната Лев Толстой. В спора може да победите мене, мичман Шчепотиев, но няма да победите великия мислител на руската земя!

Доктор Солуха не издържа и вдигна ръка:

— Толстой е велик като писател, но като мислител… извинявайте! Търсел бога? Ами в Русия всички търсят бога и не могат да го намерят… Простете ме — завърши докторът, обръщайки се към якута йеромонах, — че без да искам, нахълтах във вашата духовна област.

— Бог ще ви прости — засмя се Конечников.

В спора се намеси най-старият човек на крайцера — шкиперът Анисимов, който се беше издигнал в службата от обикновен моряк, завеждайки на „Рюрик“ бояджийницата с четки и запаси от манилски коноп, и със своя труд бе заслужил чин на титулярен съветник…

— Учудвам се — скромно отбеляза той, — че и за Толстой поговорихме, но никой не спомена най-простите неща по време на война — свещената клетва и воинския дълг.

Изглежда, Плазовски се зарадва на тези думи.

— Защо чак сега възникнаха вашите съмнения за справедливостта на войните? — нахвърли се той върху Шчепотиев с апломб на същински юрист. — Нали когато сте си избирали кариерата на офицер, у вас вероятно не са възниквали съмнения по въпроса, противна ли е войната на човешката природа? Изхранен с народни пари, вие не се срамувахте да получавате заплата, хилядите рубли за която са събирани от копейките и грошовете на данъкоплатците! Значи да получавате държавни пари, не ви е било срамно. А ето че да биете врага, кой знае защо, изведнъж ви стана неудобно… съвестта не ви позволява.

Чак сега в спора се намеси Хлодовски:

— И каква е моралната страна на вашето миротвор-чество? Мене, признавам си, ме ужасява мисълта, че ако не беше войната, вие спокойно щяхте да продължите да правите кариера… Сега ви питам, господин Шчепотиев: защо по-рано мълчахте, а едва сега заговорихте за несправедливостта на войните, когато за всички нас войната стана факт, а клетвата изисква от вас изпълнение на дълга?

— Всички вие сте… каста! — изтърси изведнъж Шчепотиев. — Историята всички ви ще накаже за вашите страшни заблуждения.

— Даже и да сме каста — отговори невъзмутимо Хлодовски, — тази каста се състои от патриоти и, извинявайте, вие сам вече направихте всичко, за да не принадлежите към тази каста, представена на трапезата на „Рюрик“.

— Какво означава това? — промени се изражението на Шчепотиев.

— Това означава, че сте длъжен да подадете рапорт за оставка, понеже руският флот повече не се нуждае от вашите услуги…

Шчепотиев се оттегли в каютата си. Всички дълго мълчаха. Даже птиците притихнаха настръхнали в клетката.

Това неприятно мълчание се осмели да наруши барон Кесар Георгиевич Шилинг, вахтен офицер с чин мичман, притежаващ класическата фигура на цирков борец тежка категория.

— Ние сме прости хора, шаяк и цървули — започна да се прави на глупак баронът. — Обаче се е случвало да чуваме, че най-много луди има в процъфтяващите страни, където цари пълна свобода на мисълта. Но там, където вилнее цензурата, хората запазват здравия си разум и никога няма да изтърсят нещо криминално.