Валентин Пикул - Крайцерите (Роман из живота на един млад мичман)

Крайцерите се движеха затъмнени. Нито един лъч светлина не проникваше навън от техните грамадни, ярко осветени вътрешности, запълнени с тракане на машини и вой на динамо. През нощта дистанцията между мателотите 8 8 Мателот (мор.) — съседен в строя военен кораб. — Бел. прев. правеше незабележими очертанията на корабите. От „Рюрик“ се виждаше смътно кърмата на „Гръмобой“, която ту се мяташе нагоре, ту пропадаше надолу, сякаш в някакъв хаотичен танц. Офицерите ходеха с валенки и завиждаха на моряшките вълнени наметки, защото кожените им куртки се покриваха с ледена корица. Панафидин с младежка разпаленост се хвалеше:

— Второ денонощие не съм спал! И въобще сън не ме хваща. Ето какво значи войната, даже не ти се спи…

Призори умората повали всички в койките, но команда от мостика ободри сънените хора:

— Тръбачи и барабанчици, по местата!… Отново алармен сигнал! Нейде в далечината едва се мержелееше японският бряг, а откъм Сангарския пролив изведнъж изскочиха кълба дим. Скоро се показа параход с японски флаг.

— Ще го потопим — спокойно каза Стеман. Разноцветни флагове според международния каталог на сигналите заповядваха на японците да напуснат палубата и да се прехвърлят в лодките.

— С бойни снаряди… зареди! — чуваше се откъм оръдията.

Вероятно улучиха параходния бункер, защото към небето изригна гъста въглищна прах. Райценщайн нареди на „Гръмобой“ да вземе на борда си японците, понеже виждаха колко им е трудно да се придвижват с веслата към брега. Тази проява на човеколюбие забави крайцерите, които доунищожаваха със снаряди противника. Той потъваше в морето откъм кърмата, с вирнат нос, на който се четеше названието „Никаноура Мару“… Райценщайн заповяда на бригадата да завие от Япония към корейския бряг. Никой не разбираше на какво се дължи това решение. Даже капитан първи ранг Стеман, който беше предпазлив в критиката към началството, мърмореше:

— За какво изгорихме толкова скъпоценно гориво, че при самия вход към Сангарския пролив да завиваме обратно? Боя се, че на нашия Николай Карлович вече му е станало мъчно за сухата постеля и не се е замислил за последиците от оттеглянето…

В шест часа сутринта на 1 февруари Райценщайн на сочи бригадата към Владивосток. Критиката се превърна в ругатни:

— Разбира се, цял обсипан с ордени, той е свикнал да стои на, брега при куфарите си… С него няма да се навоюваш кой знае колко!

— Безсмислица — директно го каза щурманът на „Богатир“. — С тази заповед за завръщане Николай Карлич все едно че ме откъсна от жена, която току-що съм започнал да целувам…

Обгърнати от студа и морето, владивостокските крайцери обръщаха тежко бивните на своите форщевени към север.

— Да, това е глупост — подкрепи Стеман щурма-на. — Имам идиотското усещане, че тази война с Япония сякаш въобще няма точен план. Там в Адмиралтейството някой издрънкал, че крайцерите трябва да вдигнат шум напук на японците, а Райценщайн даже не можа и да пошуми както трябва.

Изправен до щурвала, рулевият избоботи в мустаците си:

— И това ми било война… сякаш поиграхме на карти!

Панафидин изпита съмнение и обида към тази война. Именно защото войната не му се виждаше страшна.

Лъжливата легенда за Мариинден се харесва на японските вестникари, понеже представя руския флот в най-лоша светлина. Но японците я преиначават по свой маниер. Ето как изглежда тя в изложението на популярното японско списание „Нитира Сенси“: „Когато нападнахме Порт Артур, в градския театър играели веселото представление «Руско-японската война»: Безгрижните руски офицери гледали последното действие на тази пиеса, което се нарича «Победата на Русия», и бутафорната оръдейна стрелба на сцената заглушила за тях звуците на истинската битка в морето…“

Микадо и микадесата поздравяват Того за победата!

Парламентът му поднася благодарствен адрес, а корейският император му подарява 50 крави и 30000 пачки цигари, като осигурява на адмирала безплатен тютюн за цял живот. Заедно с адмирал Того японската преса възхвалява съмнителния „подвиг“ на милионера Сомодо, който още през първия ден на войната предава за победата своя златен часовник с дълга верижка. Вестник „Дзи-Дзи“ излиза с патриотичен призив: „Да наемем хиляди най-красиви гейши и нека те да събират пари за фонда на победата — една целувка за 10 йени! Не си мислете, че се шегуваме — продължава «Дзи-Дзи». — Както ни съобщават от достоверен източник, в руския град Перм госпожа Сахарина (?) на един обществен бал събрала от публиката с целувките сти наведнъж 1500 йени (?) за един час (?).“ Разбира се, в Перм по това време са се целували колкото си искат, но никаква госпожа Сахарина в Перм не е имало и фондът за отбраната не е зависел от целувките…