Валентин Пикул - Крайцерите (Роман из живота на един млад мичман)

Със същия въпрос Панафидин посети своя братовчед.

— Уви — рече Плазовски, — става както у Салтиков-Шчедрин: още не е лошо, като дават в Европа за една рубла половинка, по-лошо ще бъде, като започнат да дават за една рубла юмрук в муцуната!…

— Изглежда, че войната е неизбежна, Даня?

— Изглежда. Даже твърде много…

Около задружната трапеза на „Рюрик“ неочаквано възникна спор. Започна го незабележимият досега мичман Шчепотиев, младши щурман. Никой не го дърпаше за езика, сам заговори, че предстоящата война с Япония, както и всяка друга война, предизвиква у него само отвращение:

— Колко велики умове от миналото са призовавали народите към мир, съгласие и равенство. А историята пет пари не дава за тези призиви, тя си върви по пътя на разбойничество, насилие и затъпяване на народите с помощта на лъжливото чувство за глупашки патриотизъм.

— Толстоизъм — избоботи Плазовски, а пенснето му проблясваше.

— Празни приказки — добави миньорът Зенилов.

— Не, изслушайте ме! — горещеше се Шчепотиев. — Излиза, че борейки се за истината, праведниците напразно са отивали на кладата, хуманистите безполезно са лежали в затворите, безсмислено и Волтер е преследван като бездомно куче по цяла Европа. Светът е останал непоправим…

Хлодовски почука с острието на ножа по звънливия край на чашата, при което птиците в клетката дружно зачуруликаха.

— Господин Шчепотиев — каза той сухо на щурмана, — съгласен съм, че войната винаги е била противна на човешката натура, но патриотизмът никога не й е бил противен. Това първо. А ето и второто: ние носим мундири не за да бърборим за философската природа на войната. След като сме положили клетва, сме задължени да я изпълним, колкото и да ни е трудно това.

— Но защо? — възмущаваше се Шчепотиев. — Защо ние, военните, сме длъжни с кръвта си да плащаме за безсилието на дипломатите, които отдавна са оглупели и вече се тресат от старческо безсилие?

Хлодовски неочаквано рязко прекъсна този спор:

— Моля мичман Шчепотиев да се оттегли в каютата си…

Край утихналата маса се изправи механикът на крайцера Юрий Маркович, син на народоволец и внук на писателката Марко Вовчок:

— Господа! За военните винаги ще си остане насъщен коварният въпрос: „За какво живеем?“ Нас прекрасно ни обличат, отлично ни хранят, отдават ни почести… За какво? С какво сме заслужили подобно разточителство от държавата, която, за да плати нашите прищевки, е пребъркала джобовете на поданиците си? Живеем (и живеем по-добре от народа) вероятно само заради единствения миг… Да, единствен. В часа на съдбоносната битка сме длъжни да се разплатим с Русия заради всичките неща, приятни за нашето честолюбие и удоволствие. Именно по време на боя сме длъжни да отдадем на родината себе си — до последна капка крьв. И даже последната глътка солена вода, която що сложи край на нашия живот, трябва да приемем от съдбата като свето причастие.

Всички се съгласиха с това и Хлодовски нареди да се поднесе шампанско.

На следващия ден във Владивосток беше въведено военно положение, което по волята на съдбата съвпадна с разгулната сирница. Градът вече предчувствуваше, че всеки момент ще се разрази нещо страшно. Патрулите обхождаха тъмните улички, проверявайки затворени ли са всички заведения. Замъкваха пияните в участъците, където ги биеха, без много да му мислят и без излишни разговори. Жителите на града с необичайна нервност наблюдаваха от брега как ледоразбивачът „Надьожний“ се движи на зигзаг през рейда, трошейки ледените пластове между бордовете на крайцерите.

— Сам бих хвърлил зад борда виолончелото си — изведнъж сподели Панафидин, — само да зная как ще завърши всичко това и какво мисли сега адмирал Того в своето Сасебо!

Сасебо! Огромното знаме на японския флагман плющеше над палубата на броненосеца „Миказа“, който бе нагазил дълбоко във водата на пристанището, натежал от многото хиляди тонове, претоварен с най-ново въоръжение. В адмиралския салон мирно гугукаха две пъдпъдъчета… Хейхатиро Того каза:

— Най-много се страхувах, че руснаците може да преместят ескадрата на Старк от Порт Артур във Владивосток. Тогава целият руски флот щеше да се окаже в една база и нашата борба с него би станала твърде опасна. Но сега, щом това не стана, инициативата е изцяло в мои ръце, а броненосците на Старк и крайцерите на Райценщайн са разделени едновременно от две морета — Японско и Жълто. Молих боговете именно за това и боговете ме чуха!