Валентин Пикул - Крайцерите (Роман из живота на един млад мичман)

— Слушам.

— Каква е тази синина под окото ви? Само да не ми кажете, че както сте свирели на виолончелото, без да искате, сте си уцелили окото с лъка.

Панафидин вече се беше успокоил от историята на „Милионка“, озлоблението към матроса се разсея, а и съвсем не му се искаше да изглежда в очите на командира пребит глупак. Но Стеман се оказа упорит при разпита:

— Значи това е бил матрос от „Рюрик“?

— Ако се съди по лентичката на баретата…

— Бихте ли го познали сред останалите?

— Вероятно. Като върлина е и се помни…

— Сега ще отидете на крайцера „Рюрик“ и ще намерите оня матрос, който ви е обидил… Евгений Александрович Трусов бе така любезен и се съгласи да обяви на крайцера си „Голям сбор“, за да бъде налице целият екипаж…

Панафидин беше изумен от това решение:

— Може ли да не правим това? Уверявам ви, на мене като офицер не ми прилича ролята на полицейски детектив. С издирването на своя оскърбител ще изпадна в унизително положение.

От океана духаше леден вятър, който дръзко усукваше лентите на баретите около здравите моряшки вратове. Изпънатите редици бяха застанали неподвижно надлъж край бордовете, наглед еднакви, като монети с равна стойност, но в действителност различни — женени и ергени, плахи и смели, пиещи и трезвеници, скромни и нахални, добри и лоши, но по един и същ начин събрани в юмрук, чието название е гордо и прекрасно — екипаж… Явно срамувайки се, Панафидин обходи редицата покрай левия борд, но не откри търсения матрос. Позна го веднага сред редиците от десния борд, при комендорите 5 5 Комендор (остар.) — матрос артилерист. — Бел. ред. от втори оръдеен каземат.

— Ей, ти! Гадина! Името! — заповяда му мичманът.

— Николай.

— Фамилията?

— Шаламов.

— Той ли е? — попита Хлодовски…

Панафидин погледна пак към Шаламов, чието лице беше посивяло като пред разстрел. Какво го очакваше сега? Затвор? Каторга? Сахалин? Количката?…

Тишина. Ах, каква тишина…

— Не, това не е той — каза Панафидин, като отмести поглед от Хлодовски. — Онзи сякаш изглеждаше иначе.

Най-проницателен от всички се оказа йеромонах Алексей Конечников. Якутът отведе в каютата си Панафидин и каза:

— Чудя се как другите не се досетиха. Ясно е, разбира се, че виновен за този „Голям сбор“ е комендорът Николай Шаламов. Несъмнено вие, мичман, постъпихте християнски.

— Стана ми жал — обясни Панафидин. — Изведнъж си представих, че някъде в края на гората догнива старо селце, където живее самотна майка и чака сина благодетел. Чака, а не ще го дочака… И реших: защо да му развалям живота на човека?…

Зад обшивката на крайцера вече беше започнал да пращи образуващият се лед, от което се получаваше неприятното усещане, сякаш дявол стърже с шкурка желязото на корпуса. През деня на 4 януари 1904 година вахтените сигналчици съобщиха на екипажите от бригадата:

— На брега става нещо… Ах, как гори!

— Какво има? Да не е пожар?

— Гори… театърът. С всичките му такъми! Панафидин веднага си спомни за Нинина-Петипа, която след пожара в театъра на Чикаго рязко бе засилила противопожарната си бдителност. Пожарът бе започнал в разгара на сутрешните репетиции, а по обед от театъра бяха останали само черни стени. Владивосток понесе загуби за 100 000 рубли. Жителите на града и моряците от бригадата събираха помощ, за да не тръгнат актьорите на просия. Ама че зима!

Бригадата крайцери бавно се сковаваше в жестоката ризница на плътния лед и капитан първи ранг Стеман каза:

— Ей заради този лед, да бъде проклет дано, направиха Порт Артур главна база на Тихоокеанския флот, а Владивосток само помощна и за да обединим усилията си, не можем да избегнем проливите край Цушима, където отдавна стърчат жълтите зъби на адмирал Хейхатиро Того.

— И кой е автор на това соломоновско решение?

— Сочи се „Негово Квантунско Величество“ далекоизточният наместник адмирал Евгений Иванович Алексеев.

— Господа, но адмирал Скридлов беше против такова неразумно „разфасоване“ на флота в две отдалечени бази.

— Е, какво е Скридлов? Алексеев е извънбрачен син на император Александър II и само се опитай да спориш с него…

Върху железопътните линии пресипнало и тревожно пухтяха локомотивите, сякаш ужасени от далечния път, който ги чака — отвъд сибирските лесове, отвъд Байкал, преминат върху сал. В самото навечерие на Коледа майчица Русия, сякаш хвърляйки ръкавица на съдбата си, НЕ отмени уволнението на отслужилите набори. През януари гарата беше запълнена със сиви шинели от квантунските батальони и с черни бушлати от Сибирската флотилия. Воините от запаса още не знаеха, че влаковете, които ги откарват към родните градове и села, скоро ще се понесат назад, а те ще пътуват обратно, мобилизирани отново. Но сега черните парцалчета, зашити — като траур! — върху пагоните, бяха за тях гаранция за мнимата свобода, когато никакъв офицер вече няма право да ги командува „Мирно!“. Заминаващите в запас седяха върху тесните пейки на гарата, подавайки един на друг бутилките с водка, подофицерите размазваха с грапави пръсти червен хайвер върху коматчета хляб, а други разтягаха с все сила хармониките: