Валентин Пикул - Крайцерите (Роман из живота на един млад мичман)

Героичната схватка на „Варяг“ с ескадрата на адмирал Уриу кара мнозина японци да се замислят за високия дух на руските воини. Пресата в Токио изразява възхищение от мъжеството на матросите и офицерите на „Варяг“, обяснявайки го изопачено със… самурайския дух, въплътил се в Рудньов! Чак на четвъртия ден след нападението Япония съобщава на света, че се намира в състояние на война с Русия. Маркиз Ито, всички министри и дамите от обкръжението на микадесата изпращат (с цветя) на токийската гара руския посланик Розен, който би могъл да каже на изпращачите: „Ако вие, дами и господа, не бяхте ме лъгали, ако не бяхте крили телеграмите от Петербург до мен, може би всичко щеше да бъде другояче…“ Накрая се завръща в родината и барон Курино, тогава посланик в Петербург.

В лондонските вестници все по-често се срещат изразите „нашите войници“, „нашите кораби“, макар че става дума за японците. И наистина, защо трябва да проливат своята скъпоценна кръв, щом войната с Русия може да се спечели и със самурайски меч? Доста се е радвал през тези дни и президентът на САЩ Теодор Рузвелт, който пише: „Аз ще бъда във висша степен доволен от победата на Япония, тъй като Япония провежда нашата игра.“ В японските военни болници се появяват жилави американки в халати на милосърдни сестри. Откъде са можели да знаят тези жени, че техните синове ще бъдат вдигнати във въздуха в пристанището на Пърл Харбър от децата на онези войници, на които сега дават вода с лъжичка. …

През последните дни на януари Япония болезнено изтръпва: при входа на Сангарския пролив са забелязани руски крайцери. В потопяването на парахода „Никаноура Мару“ японските политикани намират чудесен параван, зад който е най-удобно да скрият собственото си вероломство. Цялата японска преса като по команда надава вой, че руските моряци варварски са нарушили „свещените права на войната“. Във вестник „Йомиури“ потопяването на парахода се представя като проява на „дивата жестокост и развратност на руснаците, способна да накара и най-хладнокръвния човек да стисне зъби“. При това, разбира се, не се посочва, че руските крайцери откриват огън, когато екипажът на „Никаноура Мару“ е вече в лодките.

… Бригадата крайцери се завърна във Владивосток.

Е, добре. Да видим какво ще стане по-нататък!

Руските вестници също имаха немалко грехове. Матросите от крайцерите се завръщаха ядосани от гарнизонен отпуск:

— Тези гадни драскачи са раздухали една безсмислица, че уж сме ходили да обстрелваме Хакодате. На брега ни посрещат като герои, да те е срам да гледаш хората в очите…

Стеман събра своите офицери:

— Да не бързаме с упреците към Николай Карлович!

Изглежда, Райценщайн е бил прав, като върна бригадата от морето. Работата е там, че още на третото денонощие от похода се оказахме напълно небоеспособни… Да! Даже и не говоря за повредите в машините на стария „Рюрик“. По-добре вижте в какво, състояние е нашата артилерия…

Вълните, които заливаха крайцерите, бяха напълнили с вода дулата на оръдията, от което вътре в каналите се бяха образували мощни ледени тапи. Сега комендорите не можеха да измъкнат обратно снарядите, не можеха и да ги изстрелят към небето, за да изпразнят оръдията:

— Опитай се да стреляш — как не… Хем ние ще се разлетим на парчета, хем оръдията ще се разпилеят на сто части!

С помощта на маркучи, напълнени с гореща пара, затоплиха дулата и чак тогава от тях се изсипаха на палубата прозрачни ледени греди със следи от оръдейните нарези. После се замислиха — да беше се случила среща с корабите на Того или Камимура, нито едно от оръдията на бригадата не ще можеше да отговори на противниковия огън.

— Ами кой е виновен? Да не съм аз? — умуваха навсякъде, явно потиснати от тази глупава история. — Началството превърна бойните кораби в „плаващи казарми“, в които обучават как да се козирува на офицерите… Все правеха сметка на петачетата, мамицата им! Зимата не ни пускаха в морето за икономия на въглища. Откъде да имаме опит за плаване в силни студове?…

Приблизително същия разговор имаше Панафидин с офицерите от „Рюрик“, които замъкнаха богатирския мичман в ресторанта на Морското събрание — лекаря Николай Петрович Солуха и мичман Александър Тон, произхождащ от семейството на прочут архитект. Тон се възмущаваше:

— Затова пък при нас никога не са жалили сапуна! На едно място четиридесет пъти боядисваха. Днес изсъхне, на другия ден го изчегъртаме и отново го боядисаме… Впрочем първият залък е винаги корав, нали?