Валентин Пикул - Крайцерите (Роман из живота на един млад мичман)

Родена в департамента по печата на военното министерство, тази песен нямаше автор. Тя представляваше пример за колективно творчество на японските милитаристи. От това се вижда, че в Япония всичко предварително е било готово за войната, даже песента! Не както при нас, грешните, които тъжно са подемали в „официални дни“ по заповед на началството „Царувай за страх на враговете…“.

Започнаха „февруарските репетиции“ в Източния институт и директорът Недошивин попита мимоходом Панафидин:

— Надявам се, че сега поне добре сте се подготвили?

Наложи се да се черви. Като се изчерви, наложи се и да излъже:

— Стараех се. Доколкото е възможно в моите условия…

В неделя с кутия шоколадови бонбони „Жорж Борман“ (но продадени под фирмата „Сладкарница на Унжаков“ в дом № 35 на улица „Светланска“) мичман Панафидин отново посети „Алеутска“.

Вия Францевна беше румена, чаровна.

— О, колко се радвам… Николай Сергеич?

— Сергей Николаевич — поправи я Панафидин.

— Все забравям — каза капризно момичето. — С този татков квартет у нас идват толкова много господа офицери, че ми е позволено понякога и да греша. Вие попаднахте точно на обеда. Заповядайте.

Вероятно поканата беше израз само на общоприетата учтивост, но поради своята наивност Панафидин я взе за чиста монета и смущавайки се, се запъти към масата. Прислугата обогати прибора му за обяд с една вилица, с която му и нанесе допълнителна сърдечна рана, като каза многозначително:

— Ето ви… това е любимата вилица на Игор Петрович!

(„О, боже, къде да се дяна от успехите на Житецки…“)

— Вероятно — произнесе Панафидин, измъчван от ревност, — вероятно скоро този мичман Житецки ще го преместят нейде по-надалеч… заедно с неговия Райценщайн!

Тази фраза беше опасна. Виечка не успя да сложи в нежната си устица сандвича, а мадам Парчевска, въоръжена с нож, временно отложи хирургическото отваряне на горещото пълнено хлебче:

— Заедно с адмирала? Защо мислите така?

Над фаршированото хлебче се носеше облак пара подобно на мъглата над Сангарския пролив, изпълнен с опасности. Но Панафидин вече загуби надежда за щастие и каза честно:

— Аз се крепя на флота, а мичман Житецки се крепи на своя началник. Руският флот е безсмъртен като самата Русия, обаче за безсмъртието на началството си струва още да се помисли…

„Добре ли постъпвам?“ — успя да съобрази мичманът, но в този миг се чу странен звук, сякаш някакъв ангел заработи на небето с пневматичен свредел. После се разнесе тъп удар, домът на „Алеутска“ се разтресе, а в кабинета на доктор Парчевски от само себе си се спусна педалът на гинекологичния стол. Мадам Парчевска вдигна учудено вежди.

— Кес ке се? — каза тя и веднага, като опитен анатом, разпра с ножа топлата коремна част на ароматното фаршировано хлебче…

Вия, както и майка й, също нищо не разбра за произхода на този шум над града и шеговито разказваше на Панафидин, че още от гимназията е запомнила въпросителното „Кес ке се?“.

— Що е то кес ке се? Една котка друга ухапе. Котката лапичка изтръске. Ето що е кес ке се… Смешно е, нали?

— Много — отговори Панафидин, целият напрегнат.

Отново този режещ вой и…взрив!

— Не разбирам къде гледа началството? — възмути се мадам Парчевска. — Поне вие обяснете какво става?

— Крайцери! Японските крайцери. … са тук, в града!

Като сграбчи шинела си, той хукна към пристанището.

Този ден се случи светъл, слънчев, високите преспи се поразтопиха, от покривите се надвесваха сиви купчини сняг, готови да рухнат върху пешеходците. Тротоарите бяха изпълнени с публика, издокарана за неделята. Всички павилиончета, кръчми и закусвални бяха препълнени с хора, които не можеха да знаят, че откъм океана вече се е прокраднала заплахата за техния град, за техните жилища, за техния живот… От остров Асколд японските кораби бяха забелязани още сутринта, но дистанцията пречеше да се уточни тяхната класификация. Отбраната на града не беше формирана изцяло — фортовете „Линевич“ и „Суворов“ можеха да се озъбят на противника само с малобройни оръдия и картечници. Към обед ясно се очерта враждебният килватер, начело на който се движеше „Идзумо“ под флага на Камимура, а след флагмана се равняваха шест бро-неносни крайцера: „Адзумо“, „Йосино“, „Асамо“, „Иваге“, „Касаги“, „Якумо“.

Откриха огън от двата борда — с халосни залпове японците отначало затоплиха оръдията си.

В един часа и половина Камимура пренасочи огъня към града. Снарядите прелитаха покрай „Светланска“ — в пущинака на Гнилия кът, разравяха долината около Реката на признанията. Много от снарядите даже не избухваха. Когато Панафидин запъхтян се появи на „Богатир“, цялата бригада крайцери вече живееше с един общ порив — да влиза в бой, да загива направо тук, пред очите на населението…