Валентин Пикул - Крайцерите (Роман из живота на един млад мичман)

„Рюрик“ беше готов да се сражава даже с малък запас от пара. А заповедта за излизане на бой не идваше. Александър Фьодорович Стеман ту нахлузваше, ту сваляше ръкавиците от ръцете си:

— Николай Карлич се държи странно. Със сигурност в този момент небесните сили му развалят служебния формуляр с оценки за непригодност… това е още меко казано!

— Защо стоим? — ревяха матросите от оръдията. — И това ми било началници. Искаме бой! Водете ни…

Обстрелът на града продължаваше. Един снаряд се заби в дома на полковник Жуков, проби спалнята на жена му, обърна горящата печка, събори всички мебели и като прониза стената, разби касата за пари, изхвърляйки на улицата часовоя, който стоеше до знамето. Независимо от уставите (даже в тяхно нарушение) знамето на 30-и стрелкови полк изнесе от руините и пламъците Мария Константиновна Жукова, съпруга на полковника.

Камимура дойде с ескадрата, за да сплаши Владивосток, но жителите отговаряха със смях и шеги на всяко дълго или късо попадение, изкупувайки веднага от децата още горещите парчета от снаряди като сувенири. („Така, както винаги, се движеха пешеходци по улиците, пътуваха файтонджиите.“) Само два японски снаряда се оказаха съдбоносни. При обстрела на Гнилия кът една граната се заби в зданието на Морския лазарет, като уби върху леглата петима болни матроси. Друг снаряд от „Идзумо“ разсече на две една бременна жена — Арина Кондакова. Общо японците пуснаха към Владивосток двеста снаряда.

Офицерите крачеха по мостиците на крайцерите, като ругаеха:

— Диария има нашият Николай Карлич… чудесна диария! За кой дявол тогава ще слага адмиралските орли върху пагоните, щом му е време да иде в клиниката на Бехтерев да си полекува нервите…

Четиридесет и пет минутният обстрел завърши. Камимура вече отвеждаше крайцерите в морето, когато Райценщайн заповяда да вдигнат котва.

— Ще ги настигнем… ще им покажем — говореше убедено той.

Но отвъд остров Асколд нямаше вече никой и само в далечината от комините на японската ескадра се разсейваха пластове нажежен дим от изгорели английски кардифски въглища. Всички ги беше срам и всички в един глас ругаеха Райценщайн:

— На кого хвърля прах в очите? Ако става дума за преследване, най-бавният — „Адзумо“ — ще вдигне двадесет възла, а нашият нещастен „Рюрик“ едва ще изцеди осемнадесет… Срамота от населението, което толкова наивно и горещо разчиташе на нас!

В 17:00 бригадата крайцери се върна на рейда…

Комендантът на града упорито звънеше в щаба на бригадата. Той каза на Райценщайн, че сега надеждата му жителите да бъдат защитени от противника е малка, поради което още утре обявява Владивосток в обсадно положение.

— Предупреждавам ви, в доклада си до наместника няма да скрия горчивата истина, че вашите крайцери бяха изведени в морето чак един час след обстрела на града от японците…

Николай Карлович нареди да се сервира вечерята в кабинета, като настани Житецки да пише донесение. Игор Петрович, който владееше перото, състави хвалебствен фалшификат и угоди на адмирала.

— Май че всичко е вярно, но ще е добре да се подсили оня страшен момент, когато преследвахме Камимура…

В новата редакция фразата за преследването на японците бе допълнена с думите „аз ги гонех“ и заради тази героична измама вероятно трябваше да се очаква служебно повишение. Впрочем адмирал Камимура също не беше честен в своя рапорт, оправдавайки оттеглянето си със залеза на слънцето. „Неприятелят така и не излезе“ — съобщаваше той на Того (и почти беше прав).

На „Богатир“ се възцари нервна потиснатост.

— Макаров всеки момент ще се появи в Порт Артур и трябва да се предполага, че Райценщайн ще си изпати…

Вечерта Панафидин позвъни на „Алеутска“.

— Вие ли сте, Игор Петрович? — попита Виечка.

— Не, това е неговата противоположност. Извинете, аз толкова бързах днес, че в залисията съм си оставил у вас фуражката.

— Е, отбийте се… — отговори Виечка.

Командуващият Тихоокеанския флот вицеадмирал Макаров пристигна в Порт Артур с влак на 24 февруари. Флагът на Старк още се развяваше над „Петропавловск“, а Макаров издигна своя върху крайцера „Асколд“. Не трябва да смятаме, че всички единодушно се радваха на неговото пристигане, тъй като на някои в Порт Артур изцяло им допадаше девизът на наместника „Да не се рискува!“. Но Старк предаде ескадрата и Макаров я прие.

Старк призна, че той е предвиждал катастрофата при внезапна нападение и отрано е предлагал на наместника предпазни мерки. Той показа на Макаров своя рапорт, върху който със зелен молив беше поставена резолюцията „ПРЕЖДЕВРЕМЕННО“.