Константин Константинов - Кръв

Долу шумно се затваря врата. Той спира, задъхан от вълнение. След малко прокуристът на фирмата влиза в стаята. Мълчи. Радев се втурва към него.

— Казвай!…

Човекът свива рамене. Мургавото му лице с чип нос и с подрязани мустаци е смутено.

— Нищо.

Радев вика раздразнен.

— Как нищо?… Не са взели още пощата?… Участъците?… Казармите?…

Прокуристът отново дига рамене.

— Не мога и аз да разбера, другарю Радев, защо се бавят?… Улиците са пълни вече със стража и войска… Какво чакат още?… Само една група, десетина души, отиваха към Дирекцията на полицията… но още по пътя ги изловиха…

Радев тръшна на земята пиринченото преспапие.

— Мерзавци!… Предатели!… Де е Людскан?… Де е Чавдаров?… Филип?… Де са бойните ядра?… Или трябва аз да ги събирам?

Той дръпна чекмеджето и грабна два револвера. Другият го спря.

— Чакай, другарю Радев! Не така безразсъдно!… На първия ъгъл още ще те хванат…

Радев изкриви лице в мъчителна гримаса.

— А Павлина?… Павлина?… Защо поне тя не идва?…

Някъде наблизо изтрещяха изстрели. Един, два, три. После още няколко.

Двамата мъже се спогледаха обнадеждени. Челото на Радев се проясни. Отново настъпи тишина.

— Войнов! — изкомандува Радев. — Телефонът! Искай Брънчев, връзката!

— Опасно е, другарю Радев! Да почакаме… Все някой ще прибегне дотук и ще узнаем…

— Искай Брънчев! — крещи Радев.

Войнов отива в другата стая. Когато се връща, ъглите на устните му треперят.

— Никой не отговаря, телефоните са прекъснати.

Радев оглежда наоколо с безумни очи.

— Тогава… последното… Искай деветдесет деветдесет. Централата… уговорения номер… Там е Благой, наш човек… Питай какво става тук и долу… в провинцията.

Мъжът отново излиза и се връща настръхнал.

— Другарю Радев… изглежда, всичко е загубено… Обади се някакъв майор… Пощата е в ръцете на военните…

По прозорците гасне жълтият заник. В стаята тъмнее. Войнов безшумно затваря вратата и се измъква през един от изходите на грамадното здание. Радев отново тръгва напред-назад из здрачената стая.

… Тя върви из някаква тъмна равнина, без път и без посока. Никой няма наоколо й, тя е сама, съвсем сама в мрака, но усеща, че някой дебне зад гърба й. Тя ускорява хода си, но краката й затъват в тинеста земя, която я дърпа като с ръце надолу. Колкото по бърза, толкова по-мъчно е да върви. И оня, който дебне невидим зад нея, приближава. Тя почва да бяга, но с ужас разбира, че тъпче все на едно и също място. Гореща пот я облива, изобилна, гъста, залепва дрехите по тялото й и ги омотава около нозете й. Тя не може да върви и изведнъж забелязва, че земята, по която стъпва, е изчезнала и сега гази из нещо топло, лепкаво и противно. В тъмнината, която я обикаля, тя не може да съзре какво е това. Но то постепенно расте, издига се до коленете й, до кръста, до гърдите… до шията и тя вече не може да се подвижи. В същото време усеща, че онзи зад нея я настига. Тя няма къде да избяга, не смее да се обърне, не може да мръдне… Още малко, и ще се задуши. Тя напряга цялото си тяло и дига ръце да се освободи. По ръцете й пълзят тънки, топли струи и капят гъсти капки. Едва сега тя внезапно разбира, че тоя непознат, лепкав прилив, в който тя се дави, е кръв, нейната собствена кръв, която изтича из всички пори на тялото й, изпразва последните й сили, залива цялата земя… Тя отваря уста да поеме въздух, иска да крещи за помощ, но из гърлото й излиза само задавено хъркане…

Вяра отваря очи и се пробужда. Лицето й е цяло в сълзи. Главата се пръска от болка. Снагата е схваната. Тя лежи дълго така, без никаква мисъл, с разблъскано сърце, като спасена от смърт. Сетне полека-лека съзнанието й се обистря. В един миг в паметта й блясва всичко. Тя мята покривката, скача, сяда на леглото. През прозореца влиза смътна дрезгавина. Съзорява се. Нов ден, усмихнат и невинен. Тя го гледа и клати уморено глава: „Не, не ще ме излъжеш ти вече… Ние и двамата с тебе имаме клеймо на злодейци…“

От един товарен влак слезе железничар с чанта и пардесю в ръка. Мина през моста и пое по „Мария Луиза“ към града. Леко прегърбен и изцапан със сажди, той вървеше отмерено сред оживената тълпа. Улицата шумеше безпокойна. Вчерашният ден беше разчупил равната линия на всекидневния живот. Войници и стражари стърчаха по ъглите, хората бързаха подплашени с наведени глави. Човекът спря при една будка и взе вестници. Неспокойните му очи засмукаха едрите букви на новините. После сгъна вестниците, обърна се и незабележимо трепна. Няколко крачки зад него, до трамвайната спирка, мъж в кожена куртка и гамаши се взираше втренчено в лицето му. Железничарят веднага продължи пътя си, ускорявайки постепенно хода. После прекоси улицата, нахлупи съвсем фуражката и като спря за секунда пред една витрина, отново се огледа. Човекът с куртката пресичаше улицата след него. Железничарят се затули до един стълб, съгледа пак другия и бързо тръгна. Неочаквано променен, изправен, устремен, сега той ловко се провираше между минувачите. Без да се бави повече, той зави в първата напречна улица и пъхна ръка в джоба на панталона си. В очите му блеснаха пламъчета, устните му се свиха жестоко. Сам ли ще даде последното сражение?… Щом трябваше да се свърши, да бъдеше поне с другари… не като заприщено куче… Ех, поврага!