Константин Константинов - Кръв

Големият, сериозен и строг, броеше левчетата.

— Пък аз знам — продължаваше почнатия разговор малкото — хе там една кооперация, дето дават хляба седем лева… Ама цяло кило, хей… Да ти я покажа, ако искаш.

— Хайде — изкомандува големият, без да го чува, — че закъсняхме! — И хукна отново. — „Новини“! Второ издание!

Малкото пое, накуцвайки, подире му.

Тя слушаше отгоре и неочаквано усети, че очите й овлажняват. Тоя малък човек не само печелеше хляба си, ами имаше вече и опита на възрастен!… Господи, колко тъжно нещо е животът!…

Тя погледна пак часа. Време бе. Облече се и тъкмо на излизане по стълбата се чуха стъпките на Дойчинов. Лицето му бе съсредоточено, той почти не се усмихна и веднага шепнешком я запита:

— Всичко в ред ли е тука?

— Защо? Какво има?… — изхриптя Вяра.

— Хукнали са пак из целия град. Неколцина нови са арестувани. А одеве ми се стори, че видях Мика, та рекох да дойда да проверя.

— Къде? Кога?… — облегна се на стената и простена момичето.

— Чакай де — какво ти стана? Нищо особено няма… Бях следобед към четвъртия километър. По шосето няколко пъти ми искаха личната карта. Като се връщах, гледам, спрял автомобил, проверяваха пътниците. Стори ми се, че съзрях вътре Мика и някакъв превързан човек. Докато се приближа, пуснаха ги и колата отиде… Припознал съм се сигурно.

Вяра дълбоко въздъхна, сетне бавно се изправи и изведнъж се хвърли на шията на Дойчинов.

— Слава Богу, слава Богу! Благодаря ви, господин Дойчинов!

— Чакай, какво е станало, кажи?

— Деян е вече далеч оттук и на сигурно място… поне за няколко дни, господин Дойчинов!… Това е! Разбрахте ли?… Сега нека заповядат тук, нека арестуват! Няма за какво да се боя!…

Дните се нижат, без да оставят никаква диря след себе си — светли, едни и същи, празни. Разцъфват сутрин като прозрачни сини цветове, привечер гаснат в мекия звън на предвеликденски камбани. Всеки час тя има чувството на неприятна пустота, която носи навсякъде със себе си, дето и да бъде. Една черта отделя неспокойното досегашно време от това ново съществувание, на което са изсмукали всички сокове. Градът има друг образ, равнодушно-чужд. Къщата е неприветлива, забравена от всички, които я изпълваха с бодър и бърз живот. Къде са те? Като че изведнъж всички изчезнаха вдън земя. Соколова, Людскан, Вихров, Павлина?… Тя усеща още присъствието им, но те са невидими. Тя почти не говори с никого. Понякога само някоя рядка пациентка, която надълго обяснява болката си. И привечер Дойчинов, който пристига с кучето и със сноп пъстри лалета в ръка. Седят до прозореца и мълчат. Няма какво и да се говори. Едно внезапно затишие е настъпило: няма събития, няма новини из вестниците. Само неясно, остро очакване. Тя продължава да върши всичко с механическа акуратност, като автомат. Движи се из улиците, работи, говори, усмихва се. Но цялата й фигура носи печата на друго, чуждо съществувание. Тя върви замаяна, като че слуша нещо далечно. Какво? Тя не знае. Тя само чака. Ден след ден.

Един ден тя намери в тютюнджийската будка писмо от Чавдарова. Няколко думи, без място, без дата. Той беше в безопасност и здрав. Светнала и лека, тя се връщаше вкъщи. На един ъгъл съзря Минчев. Група мъже бяха спрели до прашен автомобил и момъкът с червена фуражка, както винаги строен и стегнат, който разговаряше с тях, дълбоко и усмихнато я поздрави. В първия миг тя не можа да съобрази, кимна и тутакси гореща вълна от срам и озлобение я попари до корена на косите й. Тя спря, кипнала от внезапна дързост, обърна се и предизвикателно го изгледа. В ъгъла на устата му димеше цигара. Той изви присвитите си хубави очи, все така усмихнат, и продължи да разговаря. Тя отмина, яростна от безсилие. Защо не идваха у нея? Той знаеше, това личеше в очите му. Той е донесъл, без съмнение. Какво чакаха още? Или дебнеха като сигурен дивеч?… „А-а! Почакайте, почакайте, приятели!…“ — стисна зъби тя. Какво? Не знаеше, разбира се. Но ония, другите, невидимите, те ще ви покажат, мръсници!…

Тя мина така няколко улици, упоена от предвкусване на разплатата. При Градската градина насреща й идеше Катя, гърбавата приятелка на Вихрова. Възбудена и радостна от тая нова среща, Вяра спря и викна:

— Здравей, Катя! Откога не съм те виждала!… Защо не идваш!

Некрасивото бледо лице на девойката се наведе и тя не отговори.

Вяра продължаваше все така шумно:

— Защо не ми дойдете двамата? Много ще ми бъде драго! Какво прави Вихров, и него отдавна не съм виждала?…